Стендал - Червено и черно

„И това било влюбена жена! — помисли Жулиен. — И се осмелява да казва, че обича! Такова самообладание, такава обмисленост във всички тези предпазни мерки показват, че аз не тържествувам над господин дьо Кроазноа, както глупаво си мислех, но че чисто и просто съм негов наследник. Но всъщност не е ли все едно, мигар я обичам? Аз тържествувам над маркиза в този смисъл, че ще му стане много криво, когато узнае, че има наследник, и още по-криво, че този наследник съм аз. С какво високомерие ме изгледа той вчера вечер в кафене «Тортони», като се преструваше, че не ме познава, и с какъв зъл вид ме поздрави най-подир, когато бе невъзможно повече да се преструва.“

Жулиен завърза въжето за последното стъпало на стълбата и я заспуща полека, издаден силно извън балкона, за да не закачи с нея прозорците. „Тъкмо сгодна минута да ме убият — помисли си той, — ако някой е скрит в стаята на Матилд“; но дълбока тишина както преди цареше навсякъде.

Стълбата се допря до земята, Жулиен успя да я положи в лехата с екзотични цветя край стената.

— Какво ще каже майка ми — рече Матилд, — когато види хубавите си растения изпомачкани!… Трябва да хвърлим въжето — добави тя с голямо хладнокръвие. — Ако забележат, че виси от балкона, това ще бъде мъчно да се обясни.

— А аз как си отива оттука? — запита Жулиен шеговито, като подражаваше креолския говор. (Една от камериерките в къщата беше родом от Сан Доминго.)

— Вие ли — вие отива през вратата — каза Матилд, възхитена от тази приумица.

„Ах, колко достоен е този човек за моята любов!“ — помисли тя.

Жулиен пусна въжето в градината; Матилд го стисна за ръката над лакътя. Той помисли, че го е хванал враг, възви се живо и измъкна кинжала. А на нея беше й се сторило, че нейде са отворили прозорец. Те стояха неподвижно, притаили дъх. Луната ги озаряваше от глава до пети. Шумът не се повтори, нямаше от какво да се безпокоят вече.

Тогава отново настъпи смущението, то бе еднакво силно и у двамата. Жулиен се увери, че вратата е затворена на всички резета; много му се искаше да надзърне под леглото, но не смееше; там можеха да се скрият един, че и двама лакеи. Най-сетне уплашен, че ще съжалява по-късно за непредпазливостта си, той погледна.

Матилд беше обзета от безгранично, мъчително чувство на свян. Тя се ужаси от положението, в което бе се озовала.

— Какво сторихте с писмата ми? — попита тя най-сетне.

„Какъв добър случай да обезсърча тези господа, ако подслушват, и да предотвратя битката!“ — помисли Жулиен.

— Първото е скрито в дебела протестантска библия, пощенската кола вчера вечер я отнесе далече-далече оттук.

Той говореше извънредно отчетливо, навлизайки в тези подробности, тъй че да го чуят хората, които можеха да се крият в двата големи шкафа от червено дърво, дето не беше се осмелил да надникне.

— Другите две са в пощата и следват същия път, както и първото.

— Ах, велики боже! Защо са всички тези предпазни мерки? — попита изумена Матилд.

„За какво пък да лъжа?“ — помисли Жулиен и й призна всичките си подозрения.

— Ето, значи, защо са студени твоите писма! — извика Матилд и в гласа й прозвуча по-скоро безумие, отколкото нежност.

Жулиен не забеляза тази отсянка. Това обръщение на „ти“ го замая или поне подозренията му се изпариха; окуражен, той стисна в прегръдките си тази дивна девойка, която му вдъхваше толкова уважение. Тя го отблъсна, но не съвсем решително.

Той прибягна отново към паметта си, както някога в Безапсон с Аманда Бине, и рецитира няколко прекрасни изречения от „Новата Елоиза“.

— Ти имаш мъжко сърце — отвърна му тя, без да се вслушва в думите му. — Исках, признавам ти, да изпитам твоята храброст. Твоите първи подозрения и твоята решителност показват, че си по-безстрашен, отколкото съм мислила.

Матилд правеше усилия над себе си, за да му говори на „ти“ и явно това непривично обръщение поглъщаше повече вниманието й, отколкото онова, което тя казваше. Това „ти“, лишено от всякаква нежност, не доставяше никакво удоволствие на Жулиен, той се учудваше, че не изпитва никакво щастие; и най-сетне, за да го почувствува, прибягна до разсъдъка. Та той беше вдъхнал уважение на младата горделивка, която никого не хвалеше, без да направи уговорка; това разсъждение го изпълни със самолюбива радост.

Наистина това не беше душевното блаженство, което бе изпитал някога с госпожа дьо Ренал. В първата минута нямаше нищо нежно в чувствата му. Това беше просто бурният възторг на честолюбието, а Жулиен беше преди всичко честолюбец. Той й заговори отново за подозираните от него хора и за предпазните мерки, които беше измислил. И докато говореше, обмисляше как да се възползува от победата си.