Стендал - Червено и черно

ir time, Sinse laughter now-a-days

ir deem’d too serious.

A jest at vice by vir tue’s called a crime. 32 32 Сега вече ще бъда сериозен; крайно време е да сторя това, защото в наши дни светът твърде сериозно осъжда смеха, а добродетелта нарича престъпление осмиването на пороците.

Тя не се яви на обеда. Вечерта дойде за миг в гостната, но дори не погледна Жулиен. Това поведение му се стори странно: „Но — помисли си той — аз не зная какви са техните обичаи; тя ще ми обясни всичко.“ При все това, изгарян от силно любопитство, той се вглеждаше в израза на Матилдиното лице; не можеше да не си признае, че то е сухо и зло. Очевидно това не беше същата жена, която миналата нощ се отдаваше или се преструваше, че се отдава на любовните си възторзи, които бяха прекомерни, за да бъдат искрени.

И на другия ден, и на по-другия все същата студенина от нейна страна; тя не го гледаше, не забелязваше съществуването му. Разяждан от остро безпокойство, Жулиен беше много далеч от ония победоносни чувства, които еднички го въодушевяваха първия ден. „Дали — каза си той — тя не е решила да се върне към добродетелта?“ Но това предположение беше много еснафско за гордата Матилд.

„В обикновения живот тя съвсем не държи на религията — разсъждаваше Жулиен; — тя държи на нея само защото е полезна за интересите на нейната каста.

Но дали пък от женска срамежливост не се разкайва за грешката, която е извършила?“ Жулиен бе уверен, че е първият й любовник.

„Но — казваше си той в други минути — трябва да призная, че в поведението й аз не намирам нищо наивно, простодушно, нежно; никога не съм я виждал по-горда. Дали не ме презира? Та тя е способна само заради низкия ми произход да се разкае за това, което е направила за мен.“

Додето Жулиен, заслепен от лъжливите си възгледи, почерпани от книгите и вериерските спомени, лелееше в душата си мечта за нежна възлюбена, която не мисли вече за собственото си съществуване от мига, когато е ощастливила любимия си, пустославието на Матилд въставаше бясно против него.

Тъй като не скучаеше вече от два месеца, тя престана да се страхува от скуката; и по този начин Жулиен, без да подозира това, беше изгубил най-голямото си предимство.

„Аз си докарах господар! — казваше си госпожица дьо Ла Мол, нападната от безнадеждна скръб. — Той е пълен с доблест — чудесно; но засегна ли самолюбието му, той, за да си отмъсти, ще разгласи нашите отношения.“ Матилд не бе имала досега друг възлюбен и при това обстоятелство в живота, когато и у най-сухите души се пробуждат сладостни блянове, тя бе цялата обзета от най-сиви размишления.

„Той има над мен безкрайна власт, защото владее над мене с помощта на страха и може да ме накаже жестоко, ако го изкарам от търпение.“ Тази мисъл само стигаше, за да накара госпожица дьо Ла Мол да се нахвърли върху него. Смелостта беше основно качество на характера й. Нищо не можеше тъй да я раздвижи и да я излекува от непрестанните пристъпи на досадата, както мисълта, че туря на карта цялото си съществуване.

На третия ден, виждайки, че госпожица дьо Ла Мол упорствува да не го гледа, Жулиен, явно против волята й, я последва следобед в билярдната зала.

— Хубаво, господине, вие си въобразявате — каза му тя с едва сдържан гняв, — че сте добили над мене някакви големи права, щом против моето желание, изявено съвсем ясно, настоявате да ми говорите?… Знаете ли, че никой на света не е бил толкова дързък с мен?

Не можем да си представим нищо по-забавно от разговора на тези двама влюбени; без сами да подозират, те горяха от най-яростна омраза един към друг. Тъй като нито единият, нито другият не се отличаваше с търпение, а и двамата бяха свикнали да се държат прилично, скоро те открито си заявиха, че между тях всичко е свършено завинаги.

— Кълна ви се да пазя вечна тайна — каза Жулиен, — ще добавя дори, че никога не бих ви продумал дума, ако вашето име не пострада от тази явна промяна.

Той й се поклони почтително и си отиде.

Той изпълняваше без особени усилия онова, което смяташе за свой дълг; нито за минута не помисляше, че е силно влюбен в госпожица дьо Ла Мол. Не ще и дума, той не я обичаше преди три дни, когато го скриха в големия шкаф от червено дърво. Но всичко бързо се промени в душата му, откакто видя, че са се скарали завинаги с нея.

Неговата безпощадна памет сега започна да му рисува и най-малките подробности от онази нощ, която всъщност беше го оставила съвсем хладен.

Дори на другата нощ, след като си казаха, че скъсват завинаги, Жулиен насмалко не полудя, принуден да си признае, че обича госпожица дьо Ла Мол.