Стендал - Червено и черно

А аз полудявам, чувствувам това, полудявам!

Кой ще може да ме напъти, какво ще стане с мен?“

Омаяна, госпожица дьо Ла Мол мислеше само за онази щастлива минута, когато насмалко не бе убита. Тя дори си каза: „Той е достоен да бъде мой господар, защото бе готов да ме убие. Колко хубави великосветски младежи е потребно да се стопят наедно, за да се получи такъв избух на страст!“

„Право да си кажа, той беше много красив, когато стъпи на стола, за да закачи сабята точно в същото живописно положение, в което я беше поставил тапицерът-декоратор! В края на краищата аз не съм толкова луда, че съм го обикнала.“

Ако в тази минута й се представеше някакъв достоен предлог да възобнови дружбата си, тя с радост би се уловила за него. Жулиен, който беше врътнал два пъти ключа на вратата, седеше в стаята си и се отдаваше на неудържимо отчаяние. През ума му току минаваше безумната мисъл да отиде и се хвърли в краката й. Ако вместо да се крие в своя уединен кът, той отидеше да поскита из градината и в дома и по тоя начин не отбягваше случая, той може би в един миг би превърнал своето ужасно нещастие в най-голямо щастие.

Но ако имаше тая съобразителност, за липсата на която го укоряваме, той би бил неспособен да грабне сабята с оня величав устрем, който сега го правеше толкова привлекателен в очите на госпожица дьо Ла Мол. Тази благоприятна за Жулиен прищявка трая целия Ден; на Матилд сега се струваха прекрасни късите мигове, през които го беше обичала, и тя съжаляваше за тях.

„Наистина — казваше си тя, — моята страст към това клето момче, ако погледнем с неговите очи, трая само от един часа след полунощ, когато се покатери по стълбата с всичките си пистолети в страничния джоб на своето сако, до осем часа сутринта. А след четвърт час, когато слушах литургията в черквата «Света Валерия», аз започнах да се питам няма ли да се помисли той за мой господар и да се опита да ме накара със заплахи да му се покорявам.“

След обеда госпожица дьо Ла Мол, вместо да избегне Жулиен, сама заприказва с него и по някакъв начин го задължи да дойде с нея в градината; той се подчини. Само това изпитание още не му достигаше. Матилд, без да съзнава, отстъпваше на любовта, която отново я влечеше към него. Доставяше й безкрайно удоволствие да се разхожда рамо до рамо с него; тя с любопитство разглеждаше ръцете, които тази заран бяха грабнали сабята, за да я убият.

След тази постъпка, след всичко, станало помежду им, не можеше и дума да става за предишните разговори.

Малко по малко Матилд с приятелска откровеност започна да му разказва за сърдечните си преживявания. Тя намираше особена наслада в този род разговор; и се увлече дотам, че му разказа за мимолетните си увлечения към господин дьо Кроазноа, към господин дьо Кайлюс…

— Как, и към господин дьо Кайлюс ли също! — възкликна Жулиен; и в този възклик прозвуча цялата горчива ревност на изоставения любовник. Така го схвана и Матилд, затова съвсем не се обиди.

Тя продължи да измъчва Жулиен, като му описваше подробно някогашните си чувства тъй картинно, като че всичко бе съкровена истина. Той виждаше, че тя рисува нещо, което е пред очите й. С болка на душата забеляза, че докато говори, тя сама прави открития в собственото си сърце.

Той преживя най-ужасните мъки на ревността.

Да подозираш, че съперникът ти е обичан, е само по себе си вече много жестоко, но да слушаш подробно от устата на обожаваната жена за любовта й към него — това е безспорно върхът на страданието.

О, колко наказан беше Жулиен сега за гордите пориви, които го бяха накарали да си въобрази, че стои над всички тези Кайлюс и Кроазноа. С каква изстрадана душевна болка той превъзнасяше сега и най-малките им предимства! Колко пламенно и искрено се презираше сам!

Матилд му се струваше безподобна, всяка дума бе безсилна да изрази безпределния му възторг. Като се разхождаше до нея, той крадешком поглеждаше ръцете и, раменете й, царствената й осанка. Той беше готов да падне в краката и, сломен от любов и мъка, и да извика: „Смили се!“

„И тази несравнима, така издигната над всичко хубавица, която веднъж се влюби в мене, сега сигурно ще обикне господин дьо Кайлюс!“

Жулиен не можеше да се съмнява в искреността на госпожица дьо Ла Мол: тъй очевидно правдиво звучеше всичко, което тя казваше. И сякаш за да бъде пълна злочестината му, имаше минути, когато, вдълбочавайки се в чувствата, които беше изпитала веднъж към господин дьо Кайлюс, Матилд разказваше за него тъй, като да го обичаше и сега. В нейния глас безспорно прозираше обич, Жулиен виждаше ясно това.