Стендал - Червено и черно

Ако в гърдите му бяха налели стопено олово, той би страдал по-малко. Как можеше нещастният момък, изпаднал в такова отчаяние, да се досети, че само защото говори с него, госпожица дьо Ла Мол си спомня с такава наслада за беглите любовни въжделения, които е изпитала някога към господин дьо Кайлюс или господин дьо Люз?

Невъзможно е да се опишат мъките на Жулиен. Той слушаше пространните изповеди за любовта й към други в същата тази липова алея, дето преди няколко дни чакаше да удари един часът, за да проникне в стаята й. Немислимо е човек да изпита по-голямо страдание от това.

Тази безжалостна откровеност продължи цяла седмица. Матилд сякаш ту търсеше, ту само се възползуваше от случаите да заговори с него; и темата на разговорите, към които те, изглежда, и двамата се връщаха с някакво свирепо сладострастие, беше описанието на чувствата, които тя бе изпитала към другите; тя му предаваше съдържанието на писмата, които е писала, припомняше му дори думите в тях, привеждаше му цели изречения. В последните дни тя сякаш гледаше Жулиен с някаква лукава радост. Мъките му й доставяха силна наслада.

Както виждаме, Жулиен нямаше никакъв житейски опит, дори не беше чел романи; да беше малко по-досетлив, да можеше да прояви някакво хладнокръвие, той би казал на това младо момиче, което така боготвореше и което му правеше такива странни изповеди: „Признайте си, че макар и да не струвам колкото всичките тези господа, все пак мене обичате вие…“

Може би тя щеше да се зарадва, че са я отгатнали; поне неговият успех би зависел изцяло от това доколко изящно би изразил той тази мисъл и би избрал подходящата минута. Във всеки случай той би извлякъл от това положение изгода за себе си, защото то захващаше да омръзва на Матилд.

— И вие не ме обичате вече, а аз ви обожавам! — каза й един ден Жулиен, обезумял от любов и страдание. По-голяма глупост от тази, кажи-речи, не можеше да се измисли.

Тези думи разрушиха в един миг цялата наслада, която госпожица дьо Ла Мол изпитваше, когато му разправяше сърдечните си тайни. Тя започваше да се учудва, че той след всичко станало не се обижда от разказите й, и тъкмо тогава, когато той се обърна към нея с тази глупава приказка, тя дори си въобразяваше, че вече не я обича. „Навярно гордостта е угасила любовта му — казваше си тя. — Не е той такъв човек да гледа безнаказано как предпочитат пред него такива същества като Кайлюс, дьо Люз, Кроазноа, макар и да заявява, че те стоели далеч по-високо от него. Не, аз няма да го видя вече в краката си!“

Последните дни в чистосърдечното си отчаяние Жулиен неведнъж искрено хвалеше пред нея блестящите качества на тези господа; той дори бе склонен да ги преувеличава. Тази склонност не се изплъзна от вниманието на госпожица дьо Ла Мол, тя се чудеше, но не разбираше причината. Като хвалеше съперника си, когото смяташе за обичан, Жулиен с необузданата си душа изпитваше заедно с него неговото щастие.

Но тези толкова искрени и толкова необмислени думи промениха мигом всичко; Матилд, убедена, че е обичана, го презря от цялата си душа.

Те се разхождаха заедно, когато той й каза тези нелепи думи; тя тозчас го напусна и нейният последен поглед бе изпълнен с унищожително презрение. Когато се върна в гостната, цялата вечер тя не го погледна нито веднъж. През следващия ден това презрение изпълваше сърцето й; не бе останал нито помен от тази склонност, която седмица подред й доставяше такава радост в сърдечното й дружеско отнасяне към Жулиен; дори да го гледа, й бе неприятно. Това усещане на Матилд дори премина в отвращение; ние не можем да предадем какво безпределно презрение изпитваше тя, когато той й се изпречваше пред очите.

Жулиен не беше разбрал нищо от това, което ставаше от една седмица в сърцето на Матилд, но веднага усети презрението й. Той има достатъчно здрав смисъл да се мярка пред нея колкото се може по-рядко и съвсем престана да я гледа.

Но за него бе смъртна мъка да се лиши от нейното общество; той сякаш се почувствува още по-нещастен. „Човешкото сърце не може да понесе по-голямо страдание от това“ — мислеше си той. По цели дни той прекарваше до един малък прозорец под покрива; капакът му беше грижливо притворен и оттам поне той можеше да вижда госпожица дьо Ла Мол, когато тя се появяваше в градината.

Какво ставаше с него, когато следобед я виждаше да се разхожда с господин дьо Кайюс, господин дьо Люз и някой друг от тези, към които тя му беше изповядала, че е изпитала някога любовно увлечение?