Стендал - Червено и черно

Тя изтича в стаята си, заключи се и с голямо усърдие се залови сериозно да нарисува портрета на Жулиен, но не можа да сполучи; профилът, който беше нахвърлила наслуки, имаше все пак най-голяма прилика; Матилд остана очарована, тя видя в това неоспоримо доказателство за голяма обич.

Тя остави албума си чак на мръкване, когато маркизата я повика да отидат в Италианската опера. Тя търсеше Жулиен с очи и мислеше само как да склони майка си да го поканят да ги придружи.

Жулиен не се яви и в ложата си дамите имаха само обикновени личности. През цялото първо действие на операта Матилд мечтаеше за любимия си с истинска страст; но през второто действие една любовна максима, изпята, трябва да се признае, по една мелодия, достойна за Чимароза, прониза сърцето й. Героинята на операта казваше: „Аз трябва да се накажа за безкрайната любов, която чувствувам към него, обичам го безмерно!“

От минутата, когато чу този дивен напев, всичко в света изчезна за Матилд. Говореха й, тя не отговаряше; майка й я мъмреше, тя трябваше да прави усилие, за да я погледне. Унесът й достигна до такова изстъпление и страст, че чувствата й можеха да се сравнят само с най-силните пристъпи на любов, изпитани от Жулиен през последните няколко дни към нея. Напевът, изпълнен с божествена грация, по който беше изпяна максимата, отговаряща, както й се стори, така поразително на нейното положение, я поглъщаше през цялото време, когато тя не мислеше непосредствено за Жулиен. Благодарение на своята обич към музиката тази вечер тя стана такава, каквато беше госпожа дьо Ренал, когато мислеше за Жулиен. Разсъдъчната любов е по-изобретателна безспорно от истинската любов, но тя достига до самозабрава само в редки минути; тя много добре се познава, непрекъснато се наблюдава; и вместо да накара мисълта да блуждае, сама се изгражда със силата на мисълта.

Когато се върна в къщи, въпреки всички увещания на госпожа дьо Ла Мол, Матилд заяви, че я тресе и до късно през нощта свири на пианото си този напев.

Тя пееше думите от прочутата ария, която я беше

омаяла:

След тази безумна нощ тя повярва, че е съумяла да превъзмогне своята любов. (Тази страница по много причини ще навреди на нещастния автор. Ледените души ще го обвинят в непристойност. Но той съвсем не обижда младите особи, които блестят в парижките салони, защото не допуска, че сред тях ще се намери, па макар и една, способна на такива безумства, които унижават образа на Матилд. Тази героиня е рожба на най-чисто въображение и дори е създадена от въображението извън социалните обичаи, които ще отредят на цивилизацията на XIX век такова лично място между всички други векове.

Не благоразумие липсва на младите момичета, които красяха баловете през тази зима.

Аз не мисля също, че можем да ги обвиним в излишно пренебрежение към блестящото състояние, конете, хубавите имения и всичко, което осигурява приятно положение в обществото. Всички тези предимства не само не навяват досада, но са и обикновено предмет на постоянни копнежи и ако някоя страст спохожда сърцата им, тя гори тъкмо по този предмет.

И съвсем не любовта води към успех надарените с някакви способности младежи като Жулиен; те се присламчват здраво към някоя клика и когато на кликата потръгне, всички блага на обществото валят върху тях. Тежко на оня учен, който не принадлежи към никоя клика — най-несигурните му малки успехи ще му навлекат нападки и високата добродетел ще тържествува, като го ограбва. Ех, господине, романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите на пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото! Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото! Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви.

Сега, когато се условихме, че характерът на Матилд е невъзможен в нашия тъй благоразумен, колкото и добродетелен век, аз вече не се боя толкова да ядосам читателя, като продължа своя разказ за безумствата на нашата мила девойка.)

През целия следващ ден тя дебнеше случай да се увери в своята победа над безумната си страст. Стремеше се да върши всичко напук на Жулиен; но не изпусна от очи ни едно негово движение.

Жулиен беше твърде нещастен и главно твърде потресен, за да отгатне една такава сложна любовна маневра, а още по-малко да види в нея нещо благоприятно за себе си: той стана нейна жертва; никога той не бе страдал тъй безпределно. Постъпките му се намираха до такава степен извън надзора на ума му, че ако някой нерадостен философ му кажеше: „Гледайте да се възползувате овреме от обстоятелствата, които могат да се окажат благоприятни за вас, защото при тази разсъдъчна любов, която се среща в Париж, едно и също настроение не трае повече от два дни“ — той не би го разбрал. Но в колкото и голямо изстъпление да бе изпаднал, Жулиен имаше съзнание за чест. Неговият пръв дълг беше да мълчи; той разбираше това. Да поиска съвет, да разкаже страданията си на първия срещнат, би било за него такова велико щастие, каквото изпитва оня нещастник, който сред пламтящата пустиня получава от небето капка студена вода. Той съзнаваше опасността, страхуваше се да не отговори с порой от сълзи на оня, който непредпазливо би го запитал; затвори се в стаята си.