Стендал - Червено и черно

При тези думи Матилд прихна да се смее. Нейната майка и една прислужница се събудиха; през вратата ненадейно се обадиха. Жулиен я погледна, тя, пребледняла, смъмра камериерката, а на майка си дори не отговори.

— Но ако им хрумне да отворят прозореца, ще видят стълбата! — каза й Жулиен.

Той я стисна още веднъж в прегръдките си, спусна се към стълбата и не слезе, а просто се плъзна по нея; в един миг беше на земята.

Три секунди след това стълбата беше вече под липовата алея и честта на Матилд бе спасена. Осветил се, Жулиен се видя цял в кръв и почти гол: той беше се одрал, когато непредпазливо се плъзгаше по стълбата.

Прекомерното щастие му беше възвърнало цялата енергия и решителност: да излезеха сега насреща му двадесет души, той щеше да ги нападне сам в тази минута и това би било удоволствие за него. За добра чест войнствената му смелост не бе поставена на изпитание: той положи стълбата на обикновеното й място, върза я пак със синджира, с който бе закрепена; не забрави дори да заличи следата от стълбата върху лехата с екзотични цветя под Матилдиния прозорец.

Когато прекарваше в тъмното ръката си по рохкавата пръст, за да се увери, че е изтрил напълно отпечатъка от стълбата, той почувствува как нещо падна върху ръцете му — беше цял кичур коси, който Матилд беше си отрязала и му хвърли.

Тя стоеше на прозореца.

— Ето какво ти праща твоята слугиня — каза му тя доста високо, — това е знак за вечно покорство. Аз се отказвам от своя разум, ти бъди мой повелител.

Победен, Жулиен едва не се спусна да вземе пак стълбата и да се качи при нея. Най-сетне разумът излезе по-силен.

Да се влезе от градината в дома, не беше лесна работа. Той успя да издъни вратата на зимника; когато се промъкна в къщата, наложи се да разбие, като вдига колкото се може по-малко шум, вратата на стаята си. В объркаността си той беше оставил в малката стая, която току-що бе напуснал толкова набързо, всичко, дори ключа, който беше в джоба на сакото му. „Дано тя само — помисли си той — се сети да скрие тези тленни останки!“

Най-сетне умората взе връх над щастието и когато слънцето изгряваше, той се унесе в дълбок сън.

Звънецът за обед едва-едва го събуди, той се яви в трапезарията. Скоро след това влезе и Матилд. Какъв блажен миг бе за гордостта на Жулиен, когато видя сияещите от любов очи на хубавицата, оградена отвред с преклонение; но скоро благоразумието му нададе тревога.

Под предлог, че не е имала достатъчно време да се погрижи за прическата си, Матилд беше сресала косите си така, че още от пръв поглед Жулиен можа да види колко голяма жертва му е принесла тя, като ги е отрязала за него нощес. Ако това тъй прекрасно лице можеше да се загрози с нещо, Матилд бе постигнала това; цели кичури от хубавите й пепелноруси коси бяха отрязани на половин пръст от главата.

На обеда цялото поведение на Матилд съответствуваше на тази първа лудост. Можеше да се помисли, че си е поставила за цел да обяви на цял свят каква безумна страст изпитва към Жулиен. За щастие този ден господин дьо Ла Мол и маркизата бяха заети много със списъка за предстоящото даване на синята лента, в който господин дьо Шон не беше включен. Към края на обеда Матилд, разговаряйки с Жулиен, го нарече изведнъж „мой повелител“. Той се изчерви до корена на косите си.

Случайно ли бе, или за това бе се погрижила госпожа дьо Ла Мол, но този ден Матилд не остана нито минута сама. Вечерта, когато преминаваше от трапезарията в гостната, тя все пак улучи сгоден миг и каза на Жулиен:

— Да не мислите, че това е предлог от моя страна? Мама реши една от прислужничките й да спи в моята стая.

Този ден мина като светкавица. Жулиен не се помнеше от щастие. На другия ден още в седем часа сутринта той се настани в библиотеката; надяваше се, че госпожица дьо Ла Мол ще благоволи да дойде; той й написа безкрайно писмо.

Видя я едва след няколко часа на обеда. Този ден тя се беше сресала извънредно грижливо; с изумително изкуство беше прикрила мястото, дето беше отрязала косите си. Тя погледна веднъж-дваж Жулиен, но с учтив и спокоен поглед, не можеше и да се помисли, че тя ще го нарече пак „мой повелител“.

Жулиен едва не се задъха от учудване… Матилд почти се разкайваше за всичко, което беше сторила за него.

След като размисли зряло, тя дойде до заключение, че ако той не е напълно обикновен човек, поне не изскача толкова от средното равнище, за да заслужава всичките странни безумства, на които тя беше се решила за него. Изобщо тя не мислеше никак за любов; този ден беше й омръзнало да обича.