Стендал - Червено и черно

Ала критическите наблюдения, които преди малко беше направил над съперниците си, му попречиха все пак да вземе нещастието си премного трагично; споменът за онова, което беше станало презденес, поддържаше гордостта му. „Каквито и да са предимствата им над мене — мислеше той, като влизаше сам в градината, — за никого от тях Матилд не е била онова, което благоволи да бъде два пъти за мене.“

Прозорливостта му не отиде по-далеч. Той съвсем не разбираше характера на тази своеобразна жена, която случаят беше направил пълновластна господарка на щастието му.

Целия следващ ден той се мъчи само как да доведе до пълно изнемощение себе си и своя кон. Вечерта той не се опита вече да се приближи до синьото канапе, на което Матилд остана вярна. Той забеляза, че граф Норбер, когато го срещаше в къщи, не го удостояваше с поглед. „Сигурно това му струва страшно много усилия — помисли той, — обикновено той е тъй учтив!“

За Жулиен сънят сега би бил истинско щастие. Но въпреки телесната умора съблазнителни спомени обсаждаха въображението му. Не му идеше на ум, че неговите дълги разходки на кон из горите в околностите на Париж действуват само върху него, но ни най-малко върху сърцето, нито ума на Матилд и по такъв начин той оставя на случая да се разпорежда със съдбата му.

Струваше му се, че само едно би могло да донесе безкрайно облекчение на страданието му: да говори на Матилд. Ала какво би се осмелил да й каже?

Тъкмо за това размишляваше той дълбоко една сутрин в седем часа, когато изведнъж я видя да влиза в библиотеката.

— Знам, господине, вие желаете да ми говорите.

— Велики боже! Кой ви е казал това?

— Знам. Не ви ли е все едно откъде? Ако нямате чест, вие можете да ме погубите или поне да се опитате да направите това; но тази опасност, в която аз не вярвам, няма да ми попречи, разбира се, да бъда искрена с вас. Аз не ви обичам вече, господине, моето лудо въображение ме измами…

При този страшен удар, обезумял от любов и мъка, Жулиен се опита да се оправдае. Нищо по-безсмислено от това. Може ли да се оправдае човек, задето са го разлюбили? Но разумът нямаше вече никаква власт над постъпките му. Един сляп инстинкт го тласкаше да забави присъдата си. Струваше му се, че додето говори, не всичко е свършено. Матилд не слушаше думите му звукът им я дразнеше, тя не можеше дори да допусне, че той ще има дързост да я прекъсне.

От нравствени угризения и от угризения на гордостта тя се чувствуваше тази сутрин не по-малко нещастна от него. Смазваше я ужасното съзнание, че е дала на някакво попче, син на селянин, права над себе си. „Това е, кажи-речи — мислеше тя в минутите, когато преувеличаваше нещастието си, — както ако се укорявах за увлечението си към някой от лакеите.“

У смелите и горди характери има само една крачка от яда срещу себе си до бесния гняв срещу другите: да си излееш яростта, е в такъв случай истинско удоволствие.

В един миг госпожица дьо Ла Мол стигна дотам, че почна да обсипва Жулиен с най-презрителни нападки. Тя беше безкрайно умна и нейният ум стигаше до съвършенство в изкуството да измъчва чуждото честолюбие и да му нанася най-жестоки рани.

За пръв път в живота си Жулиен попадаше под действието на един изключителен ум, въодушевен срещу него от бясна омраза. Той не само не помисли да се защищава в тази минута, но и взе накрай да се презира сам. Като слушаше тези безпощадни презрителни думи, така тънко пресметнати, че да разрушат издъно доброто му мнение за себе си, струваше му се, че Матилд има право и че дори е снизходителна към него.

А тя в своята гордост изпитваше рядка наслада, като наказва така себе си и него за обожанието си към него преди няколко дни.

Не беше нужно тя да изнамира и да обмисля за първи път жестоките подигравки, които му отправяше с такова удовлетворение. Тя просто повтаряше онова, което в продължение на една седмица нашепваше на сърцето й гласът, нагърбил се със защитата на всичко, което се бунтуваше у нея срещу любовта.

Всяка нейна дума усилваше стократно ужасните мъки на Жулиен. Той поиска да избяга, госпожица дьо Ла Мол го задържа властно за ръката.

— Благоволете да забележите — каза й той, — че говорите твърде високо, ще ни чуят в съседната стая.

— Все едно! — подзе гордо госпожица дьо Ла Мол. — Кой ще се осмели да ми каже, че ме чува? Аз искам да излекувам завинаги вашето дребно самолюбие от всички претенции, които то може да си въобрази за моя сметка.

Когато Жулиен излезе най-сетне от библиотеката, той беше толкова изумен, че не усещаше тъй силно своето нещастие… „И тъй тя не ме обича вече — повтаряше си той на глас, като че искаше сам да си уясни своето положение. — Излиза, че тя ме е обичала осемдесет дни, а аз ще я обичам цял живот.