Маркизът се замисли дълбоко: „А да отиде на смърт — каза си той с въздишка, — навярно и този Сорел ще може не по-зле от него…“
— Да се качим в колата — каза маркизът, сякаш искаше да пропъди някаква натрапчива мисъл.
— Господине — каза Жулиен, — докато ми притъкмяваха тази дреха, научих наизуст първата страница от днешния „Котидиен“.
Маркизът взе вестника. Жулиен му повтори всичко, без да сбърка нито една дума. „Хубаво — каза си маркизът, който тази вечер бе истински дипломат. — През това време младежът не забелязва улиците, по които минаваме.“
Те влязоха в голям, доста неугледен салон, отчасти покрит с ламперия, отчасти облечен със зелено кадифе. Насред салона един начумерен лакей нагласяваше една голяма маса за ядене, която по-късно превърна в писалищна с помощта на грамадна зелена покривка, накапана цялата с мастило, домъкната от някое министерство.
Стопанинът на къщата беше огромен човек; името му не бе произнесено нито веднъж; Жулиен намери, че по физиономия и красноречие той напомня човек, погълнат от храносмилането си.
По знак на маркиза Жулиен остана на долния край на масата. За да се покаже спокоен, той се залови да си подостря перата. С крайчеца на окото си преброи седем събеседника, но виждаше само гърбовете им. Двама от тях, както му се стори, заприказваха с господин дьо Ла Мол като равни, другите се държаха с него повече или по-малко почтително.
Някакво ново лице влезе, без да оповестят за него. „Странно — помисли Жулиен, — в тази гостна не обаждат кой дохожда. Дали тази предпазна мярка не е взета в моя чест?“ Всички настанаха от местата си, за да посрещнат новодошлия. Той носеше същия извънредно рядък орден, както и други трима от тези, които бяха вече в гостната. Говореха съвсем тихо. Жулиен бе принуден да съди за новодошлия само по неговите черти и неговата фигура. Той беше къс и набит, червендалест, с блестящи очи, в които не можеше да се прочете нищо друго освен яростта на глиган.
Появилата се почти веднага след него особа от друг вид отвлече изведнъж вниманието на Жулиен. Това беше висок човек, извънредно слаб, навлечен с три-четири жилетки. Погледът му беше гальовен, обноските — учтиви.
„По лице досущ като стария безансонски епископ“ — помисли Жулиен. Този човек беше очевидно духовник, можеше да му се дадат най-много петдесет — петдесет и пет години и видът му беше до немай-къде отчески.
Влезе младият Агдски епископ и на лицето му се изписа силна почуда, когато, огледал присъствуващите, спря очи на Жулиен. Той не беше говорил с него от времето на церемонията в Брей-льо-О. Неговият изумен поглед смути и разсърди Жулиен. „Що е това! — каза си той. — Познанството ми с един човек вечно ли ще се превръща за мене в спънка? Всички тези важни велможи, които никога не съм виждал, не ме плашат никак, а погледът на този млад епископ ме вледенява! Трябва да призная, аз съм много странно и много злочесто същество.“
Един дребен човечец, с необикновено черна коса, влезе безшумно и заприказва още от вратата; лицето му беше жълто и той изглеждаше малко налудничав. Щом се появи този неуморим бъбривец, гостите се събраха на групички, види се, за да се избавят от досадата да го слушат.
Отдалечавайки се от камината, всички се поприближиха до долния край на масата, дето седеше Жулиен. Положението му все повече и повече се объркване, защото, каквито и усилия да правеше, той не можеше да не слуша и колкото и малък да бе неговият опит, разбираше цялата важност на нещата, за които говореха без заобикалки, а колко високопоставените особи, които се намираха пред очите му, държеха сигурно тия неща да останат в тайна!
Макар и да остреше колкото се можеше по-бавно, Жулиен беше подострил вече дванадесетина пера; скоро нямаше да може да прави и това. Напразно диреше някаква заповед в очите на господин дьо Ла Мол; маркизът беше забравил за него.
„Смешно е това, което правя — мислеше Жулиен, като подостряше перата, — но хора с такава посредствена физиономия, които защищават по свой почин или натоварени от други такива важни интереси, навярно са много бдителни. В моя нещастен поглед има нещо въпросително и непочтително, което сигурно ще ги раздразни. Ако наведа ниско очи, ще изглежда, че записвам всяка тяхна дума.“
Смущението му достигна до краен предел, той чуваше странни неща.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
РАЗИСКВАНИЯТА
Републиката! Днес на един човек, готов да жертвува всичко за общественото благо, се падат хиляди и милиони, които знаят само своите удоволствия, своето пустословие. В Париж човека тачат по неговата карета, а не по неговите достойнства.
Читать дальше