Стендал - Червено и черно

Възможно ли е това, та само преди няколко дни тя не значеше нищо, нищо за моето сърце!“

Сърцето на Матилд ликуваше, изпълнено от гордост; тя беше намерила сили да скъса всичко навеки! Чувствуваше се безкрайно щастлива, задето е удържала пълна победа над такова могъщо влечение. „Така този господинчо ще разбере един път завинаги, че няма и няма да има никога никаква власт над мене.“ Тя беше тъй щастлива, че в тази минута действително вече не чувствуваше никаква любов.

След такава жестока, такава унизителна сцена за всяко друго същество, не тъй страстно като Жулиен, любовта би била вече немислима. Без да изгуби нито минута самообладанието си, госпожица дьо Ла Мол беше му наговорила такива неприятни, така добре обмислени неща, че не можеха да се сторят верни дори и когато човек си спомня за тях хладнокръвно.

Изводът, който Жулиен извлече на първо време от тази изумителна сцена, беше, че Матилд е безкрайно горда. Той твърдо вярваше, че между тях всичко е свършено завинаги и все пак на другия ден, на обеда, той бе непохватен и плах пред нея. Досега не можеше да му се вмени този недостатък. В малкото, както и в голямото той знаеше ясно какво трябва и желае да върши и го извършваше.

Този следобед госпожа дьо Ла Мол го помоли да й подаде някаква бунтарска, но при все това рядка брошура, която заранта беше й донесъл тайно нейният духовник, и Жулиен, като я вземаше от конзолата, събори една старинна ваза син порцелан, необикновено грозна.

Госпожа дьо Ла Мол стана с отчаян вик и се спусна да разгледа отблизо останките на своята любима ваза.

— Това беше стар японски порцелан — каза тя, — получила я бях в наследство от моята стара леля, Шелската игуменка; холандците я донесли подарък на регента Орлеанския дук, който пък я дал на дъщеря си…

Матилд се беше приближила заедно с майка си, извънредно доволна, че са разбили тази ваза, която й се струваше отвратително грозна.

Жулиен стоеше мълчалив и съвсем не беше смутен; той видя госпожица дьо Ла Мол до себе си.

— Тази ваза — каза й той — е разбита завинаги, тъй както и чувството, което някога владееше сърцето ми; моля ви да приемете извиненията ми за всички безумства, които то ме е карало да правя.

И той излезе.

— Човек наистина може да помисли — каза госпожа дьо Ла Мол, когато той си отиде, — че господин Сорел е горд и доволен от това, което ей сега направи.

Тези думи жегнаха Матилд право в сърцето. „Така е — каза си тя, — майка ми е разбрала вярно, такова чувство го въодушевява.“ И чак тогава пресекна нейната радост, която досега я вълнуваше след вчерашната сцена. „И тъй, всичко е свършено — каза си тя с привидно спокойствие. — Това ще ми служи за добър урок; моята грешка беше ужасна, унизителна! След нея аз ще имам достатъчно благоразумие за цял живот.“

„Ах, да бе истина това, което казах! — мислеше Жулиен. — Защо любовта, която събуди у мен тази луда жена, ме измъчва още?“

Тази любов вместо да угасне, както той се надяваше, се разгаряше. „Тя е луда наистина — каза си той, — но става ли по-малко обаятелна от това? Мигар има по-красиво същество от нея? Всичко изтънчено и изискано, което буди жива наслада, не е ли в изобилие съчетано у госпожица дьо Ла Мол?“ И спомените за миналото щастие връхлетяха Жулиен и разрушиха отведнъж всичко, изградено от разума.

Напразно разумът се бори с подобен род спомени; настойчивите му опити само засилват техния чар.

Двадесет и четири часа след като бе разбил старата японска ваза, Жулиен беше без преувеличение един от най-злочестите хора на света.

Маркизът го повика при себе си; господин дьо Ла Мол бе сякаш подмладял, очите му блестяха.

— Да поприказваме за вашата памет — каза той на Жулиен. — Разправят, че била цяло чудо! Ще можете ли да наизустите четири страници, а после да отидете в Лондон и там да ги повторите? Но без да промените нито дума!…

Маркизът сърдито мачкаше последния брой на „Котидиен“ и се мъчеше напразно да скрие голямата си угриженост, каквато Жулиен не беше виждал у него никога, дори когато работата се отнасяше до делото с Фрилер.

Жулиен имаше доста опит и разбираше колко необходимо е да се престори, че напълно е повярвал в шеговития тон, с който му говореха.