Стендал - Червено и черно

Той видя как Матилд дълго се разхожда в градината; когато най-сетне тя си отиде, той слезе там; приближи се до розовия храст, отдето беше откъснала едно цвете.

Нощта беше тъмна, той можеше да се отдаде на цялата си мъка, без да се страхува, че ще го видят. За него беше ясно, че госпожица дьо Ла Мол обича един от тези млади офицери, с които току-що беше бъбрила тъй весело. Тя беше обичала и него, но беше разбрала, че не е достоен.

„И наистина не съм достоен — каза си Жулиен, напълно убеден в това. — Аз съм изобщо едно същество твърде плоско, твърде обикновено, твърде досадно за другите, непоносимо за себе си.“ Бяха му опротивели до смърт всичките му прекрасни качества, всички неща, които беше обичал и от които беше се възхищавал; и в това състояние, когато въображението му се беше като че преобърнало наопаки , той се заемаше да вникне в живота с въображението си. Тази заблуда е присъща на изключителния човек.

На няколко пъти го навестяваше мисълта за самоубийство; това видение беше за него пълно с чар; то му обещаваше блажен покой; беше чашата студена вода, поднесена на окаяника, който умира в пустинята от жажда и пек.

„Моята смърт ще усили само презрението й към мене! — провикна се той. — Какъв спомен ще оставя аз!“

Низвергнат в тая дълбока бездна на отчаянието, човек може да се опре само на смелостта. Жулиен нямаше достатъчно прозорливост да си каже: „Трябва да съм смел“; но както гледаше прозореца на Матилдината стая, изведнъж видя през капаците, че тя угаси светлината: той си представи омайната стая, която беше видял, уви, само веднъж в живота си. Въображението му не се решаваше да отиде по-далеч.

Удари един часът; той чу звъна от камбаната и в същия миг си каза: „Ще се кача със стълбата.“

Озари го някакво вдъхновение, а след това дойдоха цял рояк разумни доводи. „Та мога ли — каза си той — да бъда по-нещастен!“ Той се затече да вземе стълбата, градинарят я беше вързал със синджир. Със спусъка на един от малките си пистолети, който строши, Жулиен, обхванат в тази минута от свръхчовешка сила, изви една от брънките на синджира, който държеше стълбата; само след няколко мига той я понесе и сложи срещу прозореца на Матилд.

„Тя ще се разсърди, ще се нахвърли върху мен с презрение, какво от това? Аз ще я целуна, ще я целуна за последен път, ще се кача в стаята си и ще се застрелям… устните ми ще докоснат бузата й, преди да умра!“

Той полетя нагоре по стълбата, ето, че хлопа по прозоречния капак; след няколко минути Матилд, чула, иска да отвори капака — стълбата пречи; Жулиен се вкопчва в желязната кука, с която се придържа отвореният капак, и с риск хиляди пъти да се сгромоляса долу, тласва силно стълбата и я поотмества. Матилд може сега да отвори капака.

Той скача в стаята ни жив, ни умрял.

— Значи, ти си! — прошепва тя и се хвърля в прегръдките му…

………………………………………………………………….

Кой може да опише безмерното щастие на Жулиен? Щастието на Матилд, кажи-речи, не беше по-малко.

Тя му говореше против себе си, обвиняваше се пред него.

— Накажи ме за моята жестока гордост — казваше му тя, като го притискаше в прегръдките си, сякаш искаше да го задуши. — Ти си мой повелител, аз съм твоя робиня, трябва на колене да ти искам прошка, задето се възбунтувах. — Тя се изтръгваше от ръцете му, падаше в краката му. — Да, ти си мой повелител — казваше му тя пак, упоена от щастие и любов. — Властвувай завинаги над мен, наказвай безмилостно робинята си, когато поиска да се бунтува.

След миг тя, изскубнала се от прегръдките му, запалва свещта и Жулиен с голяма мъка я възпира да не отреже грамаден кичур от косите си.

— Аз искам да си спомням — каза му тя, — че съм твоя слугиня: ако някога моята отвратителна гордост ми помрачи ума, посочи ми тези коси и ми кажи: „Работата не е в любовта, нито в чувството, което може в тази минута да владее вашата душа, вие се заклехте да ми се покорявате, покорявайте ми се, както дадохте дума.“

Но ще е по-разумно да съкратим описанието на това толкова невероятно заслепение и блаженство.

Мъжеството на Жулиен не бе по-малко от неговото щастие.

— Трябва да сляза по стълбата — каза той на Матилд, когато съзря да се сипва зората над далечните комини, оттатък градините, на изток. — Жертвата, на която се решавам, е достойна за вас. Аз се лишавам от няколко часа небесно щастие, което може да вкуси човешката душа, и тази жертва принасям заради вашето добро име: ако познавате сърцето ми, ще разберете какво насилие върша над себе си. Ще бъдете ли винаги за мене такава, каквато сте в тази минута? Но стига, аз трябва да слушам гласа на честта. Не забравяйте, че след първото ни свиждане подозренията са се насочили не само срещу крадците. Господин дьо Ла Мол е заповядал да се постави стража в градината. Господин дьо Кроазноа е заобиколен с шпиони, знае се какво прави той всяка нощ…