Стендал - Червено и черно

„Писано ми е било, изглежда — каза си той през смях, — да се ползувам от това оръдие и тук, както във Вериер. Но каква разлика! Тогава — добави той с въздишка, — аз не бях принуден да подозирам жената, за която се излагах на опасност. Пък и далеч не беше такава опасността!

Ако ме убиеха в градините на господин дьо Ренал, върху мен не би паднало никакво безчестие. Моята смърт лесна щяха да припишат на някоя необяснима причина. А тук какви ли не отвратителни разкази ще съчинят за мене в гостните на Шонския дук, на дьо Кайлюс, на дьо Рец и т.н., с една дума, навсякъде. Аз ще стана чудовище за потомството.

За две или три години — подзе той през смях, като се подбиваше със самия себе си. Но тази мисъл го смазваше. — А с какво ще могат да ме оправдаят? Да допуснем, че Фуке напечата моя посмъртен памфлет, той още повече ще ме очерни. Помисли си само! Аз съм приет в един дом и в награда за гостоприемството, което получавам, за милостите, с които ме обсипват, аз обнародвам памфлет върху това, което става там, петня честта на жените! Ах, хиляди пъти по-добре е да остана изигран.“

Тази вечер беше ужасна.

Жулиен се готвеше да пише на Фуке, за да отмени предишното си нареждане, когато удари дванадесет часът. Той щракна шумно няколко пъти ключалката от вратата на стаята си, като че уж се заключва отвътре. После отиде крадешком да види какво става в цялата къща, особено в четвъртия етаж, дето живееха слугите. Нямаше нищо необикновено. Една от камериерките на госпожа дьо Ла Мол даваше вечеринка, слугите развеселени пиеха пунш. „Тези, които се смеят така — помисли Жулиен, — навярно не участвуват в тази нощна засада, инак щяха да бъдат по-сериозни.“

Най-после той се спотаи в един тъмен кът от градината. „Ако те смятат да скрият тази работа от слугите на къщата, хората, които са натоварили да ме заловят, ще се прекачат през градинската ограда.

Ако господин дьо Кроазноа е обмислял хладнокръвно всичко, той трябва да е съобразил, че ще изложи по-малко младата особа, за която иска да се ожени, ако заповяда да ме хванат, преди да съм влязъл в стаята й.“

Той извърши истинско бойно разузнаване и твърде грижливо. „Отнася се до моята чест — помисли той: — ако извърша някоя грешка, не ще е оправдание за мене да си кажа: не помислих за това.“

Времето беше съвсем ясно — просто да се отчае човек. Към единадесет часа луната изгря, в дванадесет и половина тя осветяваше отгоре надолу фасадата на двореца откъм градината.

„Тя е полудяла!“ — каза си Жулиен; удари един часът, а прозорците на граф Норбер още светеха. Никога през живота си Жулиен не беше преживявал такъв страх; той виждаше само опасностите от похождението и не чувствуваше ни най-малък жар.

Той отиде да вземе грамадната стълба, почака пет минути, за да даде време да отменят заповедта си, и в един часа и пет минути опря стълбата под прозореца на Матилд. Заизкачва се полека, хванал пистолета в ръка, като се чудеше, че досега не са го нападнали. Когато доближи прозореца, той се отвори безшумно.

— Ето ви най-сетне, господине — каза му Матилд, силно развълнувана, — аз следя движенията ви от един час.

Жулиен беше се съвсем объркал, не знаеше как да се държи, не изпитваше никаква обич. В смущението си той реши, че трябва да бъде по-смел, опита се да прегърне Матилд.

— Пфу! — каза му тя и го отблъсна.

Много доволен, че го отпъждат, той набързо се огледа околовръст: луната блестеше тъй ярко, че сенките, отхвърлени от нея в стаята на госпожица дьо Ла Мол, бяха черни. „В нея може преспокойно да има скрити хора и аз да не ги виждам“ — помисли той.

— Какво имате в страничния джоб на сакото си? — запита го Матилд, зарадвана, че намира тема за разговор.

Тя страдаше страшно; всички чувства на сдържаност и свян, тъй естествени у една знатна девойка, бяха я завладели отново и я измъчваха.

— Каквито щете оръжия и пистолети — отвърна Жулиен, не по-малко доволен от нея, че може да каже нещо.

— Трябва да приберем стълбата — каза Матилд.

— Тя е грамадна, да не счупи прозорците долу в гостната или в антрсола.

— Не бива да се чупят прозорците — подзе Матилд, като се опита напразно да заговори с тона на обикновените си разговори; — вие бихте могли, струва ми се, да свалите стълбата с едно въже, ако го завържете за първото стъпало. Аз имам тука винаги цял запас от въжета.