Стендал - Червено и черно

На другия ден, още призори, Жулиен излезе от дома незабелязано от никого, но се върна преди осем часа.

Едва влезе в библиотеката и на вратата се яви госпожица дьо Ла Мол. Той й предаде отговора си. Мислеше, че негов дълг е да й заговори; по-сгодно време не би се намерило от това, по госпожица дьо Ла Мол не пожела да го изслуша и изчезна. Жулиен бе във възторг; той не знаеше какво да й каже.

„Ако всичко това не е игра, за която са се сговорили с граф Норбер, ясно е, че тъкмо моите студени погледи са запалили чудноватата любов, която тази знатна девойка е намислила да има към мен. Бих бил по-глупав, отколкото се полага, ако някога си позволя да се увлека по тази голяма руса кукла.“

Това разсъждение го накара да се почувствува по-студен и по-пресметлив от когато и да е било друг път.

„В сражението, което сега се готви — добави той, — родовата гордост ще бъде своего рода хълм, образуващ военната позиция между мене и нея. По него именно ще трябва да се маневрира. Аз постъпих много лошо, като останах в Париж; отлагането на заминаването ме унизява и ме излага, ако всичко това е само игра. Какво опасно имаше, ако заминех? В такъв случай аз се подигравах с тях, ако те се подиграват с мен. Ако пък тя действително се интересува от мен, нейният интерес щеше да порасне стократно.“

Писмото на госпожица дьо Ла Мол толкова поласка суетността на Жулиен, че той, макар и да се смееше над станалото, забрави да мисли сериозно колко уместно е да замине.

Той бе извънредно чувствителен към грешките си и това бе злополучна черта в характера му. Сегашната му грешка го ядоса много, той почти не мислеше вече за невероятната победа, която предшествуваше малката му несполука, когато към девет часа на прага на библиотеката се яви госпожица дьо Ла Мол, хвърли му едно писмо и избяга.

„Изглежда, че това ще бъде роман в писма — каза си той, като повдигна от земята писмото. — Противникът иска да ме примами, но аз ще пусна в ход студенината и добродетелта.“

От него искаха решителен отговор с високомерие, което още повече развесели душата му. Той с удоволствие се впусна в цели две страници да заблуждава лицата, които навярно искаха да му се надсмеят, и в края на писмото си съобщи на шега, че е решил да замине утре заранта.

„Аз ще използувам градината, за да й го предам“ — помисли той, когато свърши писмото, и отиде там. Той погледна прозореца на госпожица дьо Ла Мол.

Стаята й беше на първия етаж, редом с апартамента на майка й, но под него имаше висок антрсол.

Първият етаж беше толкова висок, че Жулиен, който се разхождаше в липовата алея, не можеше да бъде забелязан от прозореца на госпожица дьо Ла Мол. Закриваше; го сводът от липите, които бяха грижливо подкастрени. „Но какво правя аз? — каза си с яд Жулиен. — Пак непредпазливост! Ако са намислили да се подиграят с мене, да се показвам тук с писмо в ръката, значи да помагам на враговете си.“

Стаята на Норбер беше точно над стаята на сестра му и ако Жулиен излезеше изпод свода, образуван от подкастрените клони на липите, графът и приятелите му можеха да наблюдават всичките му движения.

Госпожица дьо Ла Мол се появи на прозореца си; той показа крайчеца на писмото; тя кимна. Жулиен завчас се затича нагоре към стаята си и срещна случайно на парадното стълбище хубавата Матилд, която взе съвсем спокойно със засмени очи писмото от ръцете му.

„Колко страст имаше в очите на клетата госпожа дьо Ренал — спомни си Жулиен, — когато шест месеца, след като бяха станали близки, се осмеляваше да получи писмо от мене! Струва ми се, че никога в живота си тя не ме е поглеждала със засмени очи.“

Той не се опита да си у ясни докрай мисълта; срамуваше ли се от суетността на подбудите си? „Но и каква разлика — не спираше мисълта му — в изяществото на утринната дреха, в изяществото на държането? Ако види госпожица дьо Ла Мол от тридесет крачки далеч, всеки човек с вкус ще отгатне какво положение заема тя в обществото. Ето това се нарича безспорно достойнство.“

Като се шегуваше така, Жулиен все още не се признаваше докрай в цялата си мисъл: та госпожа дьо Ренал нямаше маркиз дьо Кроазноа, когото да пожертвува за него, единственият негов съперник бе противният помощник-префект господин Шарко, който се наричаше дьо Мужирон, защото нямаше вече никой от Мужиронови.

В пет часа следобед Жулиен получи трето писмо; то му беше подхвърлено от вратата на библиотеката. И госпожица дьо Ла Мол избяга пак. „Какъв е този бяс за писане — каза си той през смях, — когато така удобно можем да си поговорим! Ясно е, врагът иска да има мои писма, и то повече!“ Той не бързаше да отвори писмото. „Пак изящни фрази“ — помисли той, но побледня, щом го зачете. В него имаше само осем реда.