Стендал - Червено и черно

„Полекичка, господа благородници, аз разбирам тази ваша макиавелевска хитрост; абат Маслон или господин Кастанед от семинарията не биха постъпили по-добре. Вие ще ми отнемете подмамилото ме писмо и аз ще разделя участта на полковник Карон в Колмар.

Една минутка, господа, аз ще изпратя това съдбоносно писмо в добре запечатан плик на съхранение у господин абата Пирар. Той е честен човек, янсенист и поради това над него нямат власт съблазните на парите. Да, но той отваря писмата… На Фуке ще изпратя това писмо.“

Трябва да признаем, погледът на Жулиен беше свиреп, лицето му — отвратително; то дишаше откровено престъпление. Това беше нещастник, влязъл във война с цялото общество.

„ На оръжие! “ — извика Жулиен. И с един скок прескочи външните стъпала на дома. Той се втурна в дюкянчето на един просбописец в ъгъла на улицата и го изплаши.

— Препишете това! — каза му той, като му подаде писмото на госпожица дьо Ла Мол.

Додето преписваше просбописецът, той сам писа на Фуке; молеше го да му запази този скъпоценен документ. „Но — сепна се той — цензурата в пощата ще отвори писмото ми и ще ви даде това, което търсите… не, господа.“ И той излезе да купи една грамадна библия от един протестантски книжар, скри много умело писмото на Матилд в подвързията, поръча да опаковат всичко това и неговият пакет тръгна с дилижанса, адресиран до един от работниците на Фуке, чието име не знаеше никой в Париж.

Като свърши това, той се върна весел и пъргав в дома дьо Ла Мол. „ Сега е наш ред! “ — извика той, като се заключи в своята стая и хвърли сакото си.

„Възможно ли е това, госпожице — пишеше той на Матилд, — госпожица дьо Ла Мол чрез Арсен, лакея на баща си, да връчва такова съблазнително писмо на един беден дърводелец от Юра, несъмнено за да се подиграе с простотията му…“ И той преписа най-недвусмислените фрази от полученото писмо.

Неговото писмо би направило чест дори на дипломатичната съобразителност на кавалера дьо Бовоази. Беше едва десет часът; опиянен от щастие и от чувство за своята мощ, толкова ново за един сиромах, Жулиен влезе в Италианската опера. Пееше неговият приятел Джеронимо. Никога музиката не го е пленявала до такава степен. Той се чувствуваше бог 30 30 Esprit per. pré. gul. II. A. 30. — Бележка на самия Стендал: esprit persécute prédestine guillotine — дух преследван, обречен на гилотината .

Матилд трябваше да се бори не малко със себе си, преди да се реши да му пише. От каквото и да възникна нейното увлечение към Жулиен, скоро то надви гордостта, която, откакто тя се помнеше, цареше пълновластно в сърцето й. Тази надменна и хладна душа беше обсебена за пръв път от пламенно чувство. Но макар и да беше надвило гордостта й, то все още следваше навиците на нейната гордост. Два месеца непрестанни борби и нови усещания обновиха, така да се каже, издъно душевното й устройство.

Матилд вярваше, че пред нея се открива щастието. Това видение, което има такава безгранична власт над смелите души, съчетани с изключителен ум, се бори дълго с достойнството и всички чувства за общоприет дълг. Един ден, още в седем часа сутринта, тя влезе в стаята на майка си и я помоли да й позволи да се уедини във Вилкие. Маркизата дори не пожела да й отговори и я посъветва да си легне. Това беше последното усилие на житейската мъдрост и на уважението към насадените възгледи.

Страхът да не постъпи зле и да не погази правилата, които хора като Кайлюс, дьо Люз и Кроазноа смятаха за свещени, не гнетяха много душата и; подобни същества според нея не бяха способни да я разберат; тя бе готова да се посъветва с тях, ако се отнасяше до покупка на каляска или земя. Тя всъщност се страхуваше само от това — да не остане Жулиен недоволен от нея.

Ами ако на нея само й се струва, че той е изключителен човек?

Тя ненавиждаше безхарактерността, това единствено я отвращаваше у хубавите млади хора, които се въртяха около нея. Колкото повече изящни насмешки сипеха те над всичко, което се отклонява от общоприетото или несръчно го следва, въобразявайки си, че го следва, толкова по-ниско падаха в очите й.

„Те са храбри и толкоз. Но в какво са храбри? — питаше се тя. — На дуел, но дуелът днес е само церемония. Всичко се знае отнапред, дори и онова, което трябва да кажеш, когато паднеш. Проснат на моравата, трябва, сложил ръка на сърцето, да простиш великодушно на противника и да споменеш за изгората си, често въображаема или такава, която в този ден, когато умираш, ще отиде на бал от страх да не събуди подозрение за себе си.