Стендал - Червено и черно

„Необходимо ми е да говоря с вас: аз трябва да говоря с вас тази вечер; щом удари един часът след полунощ, излезте в градината. Вземете дългата стълба на градинаря, която е до кладенеца; опрете я на прозореца ми и се качете при мене. Има луна: все едно.“

„Работата става сериозна — помисли Жулиен. — И май прекалено ясно — додаде той, след като поразмисли. — Какво е това! Тази хубава госпожица може да поприказва с мен в библиотеката и, слава богу, съвсем свободно; маркизът от страх да не му покажа сметките, не наминава там никога. Какво казвам! Господин дьо Ла Мол и, граф Норбер, единствените лица, които влизат тук, отсъствуват почти целия ден; и лесно е да се проследи кога дохождат те у дома; а безподобната Матилд, чиято ръка би бил щастлив да получи и един принц, иска от мен да извърша такава чудовищна непредпазливост!

Ясно, искат да ме погубят или най-малко да се погаврят с мене. Най-напред те разчитаха да ме погубят с помощта на моите писма; те се оказаха благоразумни; и на, сега им трябва някоя постъпка, ясна като бял ден. Изглежда, тези прекрасни мили господа ме смятат за голям глупак или за страшно влюбен в себе си простак. Ще има да вземат при такава луна, когато е светло като ден, да се качвам по стълба на първия етаж, на двадесет и пет стъпки от земята! Та мене ще могат да ме видят дори от съседните къщи. Няма що — хубав ще изглеждам на моята стълба!“ Жулиен се качи в стаята си и като си подсвиркваше, се залови да стяга своя куфар. Бе решил да замине, без дори да отговоря.

Но това мъдро решение не донесе покой на душата му. „Ами ако случайно. — каза си той изведнъж, като затвори куфара — Матилд е искрена! Тогава в очите й ще изляза най-големият страхливец. Аз нямам висок род; на мене са ми потребни истински достойнства, налични, не основани на предположения, а доказани здраво с дела, които сами говорят за себе си.“

Той разсъждава така цял четвърт час. „Ех, какъв смисъл има да се отрича това? — каза си той най-сетне. — За нея аз ще бъда страхливец, ще загубя не само най-блестящата хубавица от висшето общество — така казваха всички на бала у господин дук дьо Рец, — но и божествената наслада да видя как пожертвуват заради мен маркиз дьо Кроазноа, син на дук и сам бъдещ дук. Един очарователен младеж с всички качества, които липсват на мен: съобразителност, знатност, богатство…

Това разкаяние после ще ме преследва през целия живот — не за нея: на света има толкова любовници!

…Ала честта една е! —

казва старият Дон Диего, и ето аз чисто и просто се стъписвам пред първата опасност, която ми се изпречва; защото дуелът с господин дьо Бовоази беше само забава. А това тук е съвсем друго. Мене може да ме застреля като нищо някой слуга, но това не е най-страшното; мене могат да ме опозорят.

Работата става сериозна, момчето ми — весело с гасконски говор додаде той. — Отнася се до честното ти име. Никога на един нещастник, захвърлен от съдбата на дъното като мене, не ще падне пак такъв случай; може би аз ще имам някога сполуки, но посредствени…“

Той дълго размишляваше, като се разхождаше със забързани крачки и се спираше от време на време отведнъж. В стаята му бяха сложили великолепен мраморен бюст на кардинал Ришельо, на който неволно се спираше погледът му. Този бюст като че го гледаше строго и сякаш го укоряваше за липсата на онази смелост, която би трябвало да е присъща на френския характер. „В твое време, велики човече, нима бих се колебал?“

„Да вземем най-лошото — каза си най-сетне Жулиен, — да предположим, че всичко това е примка, но то е много мръсно и може да завърши много позорно за едно младо момиче. Те знаят, че аз не съм човек, който ще мълчи. Ще трябва, значи, да ме убият. Това е било хубаво през 1574 година във времето на Бонифас дьо Ла Мол, но днешните дьо Ла Моловци не биха се одързостили на такава крачка. Тези хора не са вече същите. На госпожица дьо Ла Мол така завиждат всички. Още утре за нейния позор ще заприказват четиристотин гостни, и с какво удоволствие!

Слугите бъбрят помежду си за явното предпочитание към мене — аз знам това, чух ги…

От друга страна — нейните писма! … Те сигурно мислят, че ги нося със себе си. Те ме издебват в стаята й, грабват ми ги. Възможно е да стане нужда да се разправям с двама, трима, четирима души, кой знае? Но отде ще се вземат тези хора? Къде ще намерят в Париж слуги, способни да пазят тайна? Правосъдието ги плаши… Ех, дявол, та това могат да бъдат те самите — тези Кайлюсовци, Кроазноазовци, дьо Люзовци. Тях ги блазни тъкмо тази минута и глупавата фигура, която ще имам сред тях. Пази се от участта на Абеляр, господин секретарю!