Стендал - Червено и черно

Те ще се устремят срещу опасността начело на един ескадрон, блеснал от саби, но способни ли са да посрещнат един на един някоя необикновена, непредвидена, наистина отвратителна опасност?

Уви — казваше си Матилд, — само в двора на Анри III са се срещали люде, велики по характер и по род! Ах, ако Жулиен беше служил в Жарнак и Монконтур, тогава не бих се съмнявала вече. В тези времена на юначество и сила французите не са били кукли. Денят на битката е бил за тях ден, когато те най-малко са се колебали.

Техният живот не е бил като египетска мумия, завит в някаква пелена, за всички еднаква, вечно съща. Да — добави, тя, — имало е повече истинско мъжество да излезеш сам в единадесет часа вечерта от двореца на Соасон, дето е живяла Катерина Медичи, отколкото днес да пътуваш из Алжир. Човешкият живот е бил низ от случайности. Днес цивилизацията е пропъдила случайността, днес непредвиденото не съществува. Ако то се мерне в мислите, върху него веднага се нахвърлят с насмешки; ако то се яви в някое събитие, няма на света подлост, на която да не ни тласне страхът. До каквато и лудост да ни доведе страхът, ние сме готови да я оправдаем. Изроден и досаден век! Какво би казал Бонифас дьо Ла Мол, ако, повдигнал от гроба отсечената си глава, би видял в 1793 година как седемнадесет от неговите потомци се оставят да ги хванат като овце, за да ги гилотинират два дни по-късно? Смъртта им е била сигурна, но да се защищават, да убият поне един-двама якобинци, те са смятали за лош тон. Ах, в ония героични времена на Франция, във века на Бонифас дьо Ла Мол, Жулиен щеше да бъде ескадронен командир, а моят брат — млад благонравен свещеник с целомъдрие в очите и поучения на устата.“

Няколко месеца преди това Матилд беше изгубила всяка надежда, че ще срещне някога човек, който би се отличавал поне малко от общия модел. Тя намери малко развлечение, като си позволи да пише на няколко млади хора от обществото. Тази дързост, тъй осъдителна, тъй непредпазлива за едно младо момиче, можеше да я унижи в очите на господин дьо Кроазноа, на неговия баща Шонския дук и на целия Шопски дом, който, видял, че се разтрогва възнамеряваната женитба, би пожелал да узнае причините. В това време, през дните, когато пишеше някому писмо, Матилд не можеше да спи. А тогавашните й писма бяха само отговори.

А тук тя се осмеляваше да каже, че обича. Тя пишеше първа (каква страшна дума!) на човек, който стоеше на последното стъпало на обществената стълба.

Това обстоятелство, ако го откриеха, би я опозорило навеки. Коя от жените, които дохождаха при майка й, би се осмелила да вземе нейната страна! Пък и какво би могло да се измисли, за да го повтарят те и да отслабят удара на ужасното презрение в салоните?

А това признание беше ужасно да се каже, камо ли да се напише! „ Има неща, които не се пишат “ — провикнал се Наполеон, когато научил за капитулацията на Байлен. И Жулиен й беше разказал за това изречение, като че искаше отнапред да й даде урок.

Но всичко това не беше още нищо, безпокойството на Матилд идеше от други причини. Забравяйки какво страшно въздействие би имало това върху обществото, какво незаличимо петно и презрение я очакваше, защото тя обиждаше своята каста, Матилд се реши да пише на едно същество с по-друга природа от тази на всички хора като Кроазноа, дьо Люз, дьо Кайлюс.

Дълбочината, неизвестността на Жулиеновия характер можеше да уплаши дори когато човек завържеше с него обикновени отношения. А тя се готвеше да го направи свой любовник, може би свой господар!

„А какви ли искания ще ми предяви той, ако някога добие пълна власт над мене? Нищо, тогава ще си кажа като Медея: « Сред толкоз ужаси запазих своя АЗ ».

Жулиен няма никакво уважение към благородството на кръвта — разсъждаваше тя. — Нещо повече: може би той не го обича!“

В тези последни мигове на ужасни съмнения изникнаха мислите за женската й гордост. „Всичко трябва да е необикновено в съдбата на една девойка като мене“ — възкликна Матилд разгневена. И тогава гордостта, с която бяха я надъхали още от люлка, въстана срещу добродетелта. И тъкмо в тази минута заминаването на Жулиен ускори всичко.

(Такива характери са за щастие много редки.)

Вечерта много късно на Жулиен му хрумна хитрата мисъл да се разпореди да свалят тежкия му куфар при вратаря; той поръча това на лакея, който се увърташе около камериерката на госпожица дьо Ла Мол. „Може би моята хитрост няма да доведе до нищо — каза си той, — но ако успее, Матилд ще помисли, че заминавам.“ Той заспа много доволен от своята шега. Матилд не склопи очи.