Стендал - Червено и черно

Така, значи, дявол да го вземе! Но, господа, вие ще носите белези от мен, аз ще удрям по лицето, както войниците на Цезар при Фарсала… А писмата аз мога да скрия на сигурно място.“

Жулиен сне преписи от двете последни писма, скри ги в един том от разкошното издание на Волтер, взет от библиотеката, а оригиналите сам занесе на пощата.

„На какво безумие се готвя да се отдам!“ — възкликна той сепнат и ужасен, когато се върна. Цял четвърт час той не беше помислял нито веднъж за това, което щеше да направи тази нощ.

„Но ако се откажа, после сам ще се презирам! Цял живот ще се измъчвам от съмнение за тази си постъпка, а за мен такова съмнение е най-лютото страдание на този свят. Не го ли изпитах заради любовника на Аманда? Струва ми се, че по-лесно бих си простил едно истинско престъпление; призная ли го веднъж, бих престанал да мисля за него.

Как! Аз ще бъда съперник на човек, който носи едно от най-славните имена на Франция, и аз сам с леко сърце се обявявам за по-долен от него! Та в края на краищата подлост е да не отида. С тази дума е решено всичко — извика Жулиен, като скочи… — Пък и тя е такава хубавица!

Ако това не е предателство, на какво безумие се решава тя за мене! … Ако то е измама, по дяволите, господа, от мене само зависи да направя тази шега сериозна, и така аз ще направя.

Ами ако ми вържат ръцете още щом вляза в стаята; те могат да сложат там някоя хитроумна клопка!

Това е както на дуел — каза си той, като се засмя, — всеки удар може да се отбие, казва моят учител по фехтовка, но добрият Бог, който желае да тури край на двубоя, нарежда така, че единият от двамата забравя да отбие удара. Впрочем аз имам с какво да им отговаря.“ Той измъкна от джоба си своите пистолети; и макар огнивото да бе ново още, той го смени.

Имаше още много време напред; за да се залиса о нещо, Жулиен писа на Фуке: „Приятелю мой, писмото, което прилагам тук, отвори само в случай на нещастие — ако чуеш, че нещо необикновено се е случило с мене. Тогава изтрий собствените имена в ръкописа, който ти пращам, извади осем преписа и ги разпрати на вестниците в Марсилия, Бордо, Лион, Брюксел и т.н.; десет дни след това дай да се отпечата този ръкопис, изпрати първия екземпляр на господин маркиз дьо Ла Мол; а след петнадесет дни пръсни другите екземпляри нощем по улиците на Вериер.“

В малката оправдателна бележка, стъкмена във формата на разказ, която Фуке трябваше да отвори само в случай на някое премеждие, Жулиен се постара, колкото бе възможно, да пощади доброто име на госпожица дьо Ла Мол, ала той все пак описа доста точно положението си.

Жулиен залепваше плика на писмото си, когато звънецът за обед удари; сърцето му заби силно. Неговото въображение, погълнато от току-що съчинения разказ, беше изпълнено със зловещи предчувствия. Той виждаше как го хващат слугите, как го омотават с въжето, водят го в зимника със затикната в устата кърпа. Там го турят под зоркия надзор на един слуга и ако честта на знатното семейство налага приключението да добие трагичен край, лесно е да се уреди всичко с някоя отрова, която не оставя никаква следа; и тогава ще кажат, че е умрял от болест и ще го пренесат мъртъв в стаята му.

Развълнуван като някой драматичен автор от собственото си произведение, Жулиен действително трепереше от страх, когато влезе в трапезарията. Той гледаше всички тези слуги, облечени в парадни ливреи. Изучаваше лицата им. „Кои са избрани за похода през тази нощ? — питате се той. — В това семейство спомените за двора на Анри III са тъй живи, тъй често се повтарят, че сметнат ли се за обидени, те са способни по-скоро от кой и да е друг из техния кръг да прибягнат до решителни действия.“ Той погледна госпожица дьо Ла Мол, като се мъчеше да прочете в очите й замислите на семейството й; тя беше бледа и лицето й бе досущ като на средновековен портрет. Никога той не беше откривал у нея по-възвишен израз, тя беше наистина прекрасна и величествена в тоя миг, той едва не се влюби в нея. „Pallida morte futura.“ 31 31 Бледа от бъдната смърт. — каза си той. (Нейната бледност издава големите й помисли.)

Напразно след вечерята той дълго уж се разхожда в градината, госпожица дьо Ла Мол не дойде. Ако можеше да й говори в тази минута, от сърцето му би паднала голяма тежест.

Защо да не признаем това? Той се страхуваше. Тъй като беше решил да действува, той се отдаваше на това чувство, без да се срамува. „Стига само тогава, когато ще действувам, да имам потребното мъжество — казваше си той, — все едно е какво чувствувам сега.“ Той отиде да види какво е положението и тежка ли е стълбата.