Стендал - Червено и черно

— Много се радвам, че не заминавате — рече му маркизът, когато те свършиха деловите си разговори, — приятно ми е да ви виждам .

Жулиен излезе; тези думи го смутиха.

„А аз се готвя да съблазня дъщеря му! И ще осуетя може би брака й с маркиз дьо Кроазноа, върху който гради толкова надежди: ако той не стане дук, поне дъщеря му ще има столче при кралицата.“ И през ума на Жулиен мина мисълта да тръгне за Лангедок въпреки писмото на Матилд, въпреки обясненията си пред маркиза. Но този проблясък на добродетел угасна много скоро.

„Ама че добър съм и аз — каза си той. — Аз ли, плебеят, ще съжалявам такова аристократично семейство! Аз ли, когото Шопският дук нарича слуга! Как маркизът увеличава огромното си богатство? Като продава рентата си, когато научи в двореца, че на другия ден привидно ще има държавен преврат. И аз, когото мащехата-съдба е захвърлила на последното стъпало и дала ми благородно сърце, ме е оставила дори без хиляда франка доход, сиреч без хляб, буквално без къшей хляб , аз ще се отрека от удоволствието, което само ми се изпречва на пътя? От бистрия извор, който ще утоли жаждата ми в палещата пустиня на посредствеността, през която преминавам с такава мъка? Ей богу, не съм толкоз глупав; всеки за себе си в тази пустиня на егоизма, наречена живот.“

И той си спомни няколкото погледа, изпълнени с презрение, които отправяха към него госпожа дьо Ла Мол и особено онези дами , нейните приятелки.

Удоволствието, че е възтържествувал над Кроазноа, задуши и този последен повик на добродетелта.

„Колко бих желал той да се разсърди! — помисли Жулиен. — С каква увереност сега бих му нанесъл удар с шпагата си. — И той направи движение, като да мушкаше. — Досега аз бях лакей, който злоупотребява низко с малкото смелост, която притежава. След това писмо аз съм му равен.

Да — казваше си той с безкрайна наслада, като изговаряше думите бавно. — Нашите достойнства, на маркиза и моите, са били претеглени и бедният дърводелец от Юра е победил.

Чудесно — извика той. — Ето, намислих отговора си и ще се подпиша. Не си въобразявайте, госпожице дьо Ла Мол, че съм забравил общественото си положение. Аз ще ви дам да разберете и хубавичко да почувствувате, че заради сина на един дърводелец вие отхвърляте потомъка на славния Ги дьо Кроазноа, който е придружавал Свети Людовик в кръстоносния поход.“

Жулиен не можеше да сдържа радостта си. Видя се принуден да слезе в градината. Стаята му, където беше се заключил, му се стори тясна, той не можеше да диша в нея.

„Аз, бедният селянин от Юра — безспирно повтаряше той, — обречен да мъкна вечно този печален чер костюм! Уви, преди двадесет години аз щях да нося униформа като тях! В онова време човек като мене или падаше убит, или ставаше генерал на тридесет и шест години .“ Това писмо, което стискаше в ръцете си, му даваше ръст и самочувствие на герой. Сега наистина с този черен костюм човек има на четиридесет години сто хиляди франка заплата и синя лента като епископа в Бове.

„Е какво пък — каза си той с мефистофелски смях, — аз съм по-умен от тях; ето на, съумях да си избера униформата на своето време. — И той почувствува как пламва с двойна сила — неговото честолюбие и неговата привързаност към свещеническото расо. — Колко кардинали с по-ниско произхождение от моето са властвували! Ето например моят съгражданин Гранвел.“

Малко по малко възбудата на Жулиен се уталожи; благоразумието, му взе връх. Той си каза, както учителят си Тартюф, чиято роля знаеше наизуст:

„И Тартюф е бил погубен от една жена, а не е бил по-лош от който и да е друг… Моя отговор могат да покажат… но на това ние ще намерим цер — процеди той бавно със сдържана свирепост, — ние ще започнем с това, че в него ще повторим най-силните изрази от писмото на божествената Матилд.

Да, но ето, че четирима лакеи на господин дьо Кроазноа се нахвърлят върху мен и ми изтръгват първообраза на това писмо.

Не — аз съм добре въоръжен и както знаят всички, съм свикнал да стрелям срещу лакеите.

Добре де, но единият е смелчага; той се спуща върху ми. Обещали са му сто наполеона. Аз го убивам или го ранявам — прекрасно, те искат тъкмо това. Хвърлят ме в затвора, точно както повелява законът; попадам в изправителната полиция и съдиите справедливо и безпристрастно ме изпращат в Поаси да правя компания на господа Фонтан и Магалон. Там аз спя на земята един до друг с четиристотин насъбрани откъде не голтаци… И след това ще съжалявам ли аз тези хора! — извика той, като рипна стремително. — Имат ли те жал към хората от третото съсловие, когато ги хванат?“ Този вик беше предсмъртният въздъх на признателността му към господин дьо Ла Мол, която неволно го измъчваше досега.