Стендал - Червено и черно

В дните, когато го обхващаше недоверие, Жулиен си мислеше: „Тази девойка се подиграва с мен. Тя се е наговорила с брат си да ме направят за присмех. Но тя, изглежда, така презира брат си за неговото мекодушие! Той е храбър и нищо повече — казваше ми тя. — Той не смее да има нито една мисъл, която да отстъпва от общоприетото. Аз трябва винаги да го защищавам. А тя е млада деветнадесетгодишна девойка. Може ли на такава възраст да не измени нито минута на лицемерието, което си е наложила?

От друга страна, втренчи ли госпожица дьо Ла Мол в мене големите си сини очи с някакво особено изражение, граф Норбер винаги се отдалечава. В това има нещо подозрително; дали той не се възмущава от това, че сестра му удостоява с вниманието си някакъв слуга от техния дом — така чух веднъж да се отзовава за мен Шонският дук.“ При този спомен гневът пропъждаше от душата му всяко друго чувство. „Няма ли този вманиачен дук пристрастие към старинния език?“

„Е, добре де, тя е красива! — продължи Жулиен о освирепял като на тигър поглед. — Аз ще я обладая, после ще избягам и тежко ономува, който се опита да ме спре!“

Тези мечти станаха единствено занятие на Жулиен. Той не можеше да мисли вече за нищо друго. Дните му хвърчаха като часове.

Всеки миг, когато се мъчеше да се залови за някаква сериозна работа, мисълта му го унасяше далеч и след четвърт час той се стрясваше с разтуптяно сърце, с помътена глава, погълнат от една-единствена мисъл: обича ли ме тя?

Ако Жулиен, вместо да превъзнася за себе си красотата на Матилд или да негодува срещу наследеното от семейството високомерие, което тя забравяше заради него, употребяваше това време да наблюдава онова, което ставаше в гостната, той щеше да разбере в какво се състои нейната власт над всички околни. Не се ли поправеше някой на госпожица дьо Ла Мол, тя умееше да го накаже с някоя тъй измерена, тъй подбрана, тъй благоприлична наглед, тъй уместно подхвърлена шега, че нанесената от нея рана растеше с всеки миг, колкото повече размишляваше над нея. Малко по малко тя ставаше непоносима за оскърбеното самолюбие. Тъй като за нея не представяха никаква цена много неща, които останалите членове от семейството желаеха силно, тя винаги им изглеждаше хладнокръвна. Аристократичните гостни са приятни с това, че излязъл оттам, можеш да си спомниш за тях, и това е всичко; учтивостта сама по себе си има някакво значение само на първо време. Жулиен изпита това; след първото очарование дойде първото учудване. „Вежливостта — казваше си той — е само отсъствие на гняв, който се проявява при лошо възпитание.“ Матилд се отегчаваше често, може би тя би се отегчавала и на всяко друго място. И ето защо измислянето на някоя острота беше за нея развлечение и истинско удоволствие.

Може би за да се надсмива над по-забавни жертви от своите знатни родители, академика и пет-шест хрантутеници, които им се подмилкваха, тя даваше надежди на маркиз дьо Кроазноа, граф дьо Кайлюс и двама-трима други във висша степен достойни младежи. Те бяха за нея само нови мишени за насмешки.

Ние ще признаем със съжаление, защото обичаме Матилд, че тя беше получавала писма от някои измежду тях и понякога беше им отговаряла. Но бързаме да добавим, че нашата героиня правеше изключение от нравите на онова време. Съвсем не в липса на благоразумие могат да се укорят изобщо възпитаничките на благородническия манастир „Светото Исусово сърце“.

Един ден маркиз дьо Кроазноа върна на Матилд едно доста излагащо я писмо, което тя му беше написала предния ден. С това високо благоразумие той се надяваше да придвижи силно работите си. А тъкмо неблагоразумието обичаше Матилд в своите преписки. На нея се харесваше да си играе със съдбата. Тя не му продума шест седмици.

Тя се забавляваше с писмата на тези млади хора; но според нея те всички си приличаха. Това е вечно вее същата дълбока, безутешна страст.

— Те всички представят един и същ безукорен човек, готов да тръгне за Палестина — говореше тя на братовчедка си. — Познавате ли нещо по-блудкаво от това? И такива писма аз ще получавам цял живот! Че тези писма сигурно се променят едва веднъж в двадесет години според рода на заниманията, които са на мода. Те ще да са били не тъй безцветни във времето на империята. Тогава всички тези младежи от висшето общество са видели или са били извършили дела, в които действително е имало величие. Моят чичо дук дьо Н. се е сражавал при Ваграм.