Стендал - Червено и черно

— Но най-много трогва госпожица Матилд, както ми призна сама преди седем-осем години, когато беше на дванадесет — тя е такава глава, такава глава!… — И академикът вдигна очи към небето. — Най-много в този политически провал я поразило това, че кралица Маргьорит дьо Навар, укрита в една къща на Гревския площад, се осмелила да прати свой човек при палача и да поиска главата на своя любовник. И следния ден, в полунощ, взела тази глава в каретата си и отишла да я погребе сама в един параклис, който се намирал в подножието на Монмартърския хълм.

— Възможно ли е това? — провикна се Жулиен покъртен.

— Госпожица Матилд презира брат си, защото той, както вие виждате, съвсем не мисли за тази стара история и не носи траур на 30 април. А от времето на това знаменито смъртно наказание, за да се помни тясната дружба на дьо Ла Мол с Коконас — Коконас бил италианец и се наричал Анибал, — всички мъже от семейството носят това име. А този Коконас — додаде академикът шепнешком — бил по думите на самия Шарл IX един от най-жестоките главорези на 24 август 1572 година. Но как може, драги ми Сорел, да не знаете тези неща вие, който се храните на една и съща трапеза с домакините на този дом?

— Затова, значи, днес два пъти на обед госпожица дьо Ла Мол назова брат си Анибал. А аз мислех, че не съм чул добре.

— Това беше укор. Странно е, че маркизата търпи тези лудости… Мъжът на тази знатна девойка ще има да види и пати!

Пет-шест хапливи фрази последваха тези думи. Злорадството и фамилиарността, които проблясваха в очите на академика, възмутиха Жулиен. „Ето ние сме досущ като двама слуги, които злословят за господарите си — помисли той. — Но от този член на академията всичко може да се очаква.“

Един ден Жулиен го беше заварил коленичил пред маркизата дьо Ла Мол; той измолваше от нея длъжността бирник по тютюна за един свой племенник в провинцията. Вечерта младата камериерка на госпожица дьо Ла Мол, която се увърташе около Жулиен както някога Елиза, му даде да разбере, че господарката й туря жалейка не за да привлича погледите. Нейната приумица произтичаше от самия й характер. Тя действително обичаше този дьо Ла Мол, възлюблен изгорник на най-духовитата кралица на онова време, умрял, задето искал да върне свободата на приятелите си. И какви приятели: първият принц по кръв и Анри IV!

Свикнал с пълната естественост, която личеше в цялото държане на госпожа дьо Ренал, Жулиен виждаше в парижките жени само превземки; и когато го налегнеше тъга, той не знаеше за какво да говори с тях. Госпожица дьо Ла Мол се оказа изключение.

Най-напред той престана да смята за сухост на сърцето особената красота, свързана с благородната осанка. Сега той разговаряше дълго с госпожица дьо Ла Мол, която понякога следобед се разхождаше с него в градината покрай разтворените прозорци на гостната. Един ден тя му каза, че чете историята на д’Обинье и Брантом. „Странно четиво — помисли си Жулиен; — а маркизата не й позволява да чете романите на Уолтър Скот!“

Веднъж със светнали от радост очи, доказателство за искреността на възторга й, тя му разказа постъпката на една млада жена през царуването на Анри III, за която беше чела в мемоарите на Етуал: като видяла измяната на мъжа си, била го пробола с кинжал.

Нейният разказ поласка самолюбието на Жулиен. Една особа, която бе обкръжена с такава почит и по думите на академика водеше по прищевките си цялата къща, го удостояваше да му говори с почти приятелски тон.

„Излъгах се — помисли след някое време Жулиен, — това не е близост, аз съм чисто и просто нещо като довереник от трагедиите — тя чувствува нужда да поговори с някого. Аз минавам за учен в това семейство. Ще трябва да прочета Брантом, д’Обинье, Етуал. Тогава ще мога да поспоря върху някои от тези истории, които ми разказва госпожица дьо Ла Мол. Иска ми се да изляза от ролята на мълчалив довереник.“

Малко по малко разговорите му с младата девойка, която се държеше с него важно и в същото време свободно, ставаха все по-интересни. Той забрави за своята печална роля на възбунтувал се плебей. Тя му се стори начетена и дори умна. Нейните съждения в градината бяха много различни от онези, които тя изказваше в гостната. Понякога тя говореше с жар и откровеност, които бяха в пълен разрез с обикновеното й държане, тъй надменно и студено.

— Войните от Лигата са героичните времена на Франция — каза му тя един ден с разискрени от въодушевление и възторг очи… Тогава всеки се сражавал, за да изтръгне нещо, което ще донесе победа на съмишлениците му, а не за да спечели пошло някой кръст за храброст, както във времето на вашия император. Съгласете се, че тогава имало по-малко егоизъм и дребнавост. Обичам този век.