Стендал - Червено и черно

Жулиен препрочете писмата си. Когато звънецът за обед удари, той си каза: „Колко смешен ще да съм бил в очите на тази парижка кукла! Какво безумие ме налетя да й казвам за какво точно мисля! Но може би това безумие не е толкоз голямо. Истината в този случай бе достойна за мен.

И защо трябваше наистина да дохожда и да ме пита за такива лични работи? Това питане е нескромно от нейна страна. То бе против благоприличието. Моите мисли за Дантон не влизат в задълженията ми, за които баща й ми плаща.“

Като влезе в трапезарията, Жулиен забрави лошото си настроение, съгледал дълбокия траур на госпожица дьо Ла Мол, който го порази още повече, защото никой друг от семейството не беше в черно.

Следобед той се съвзе окончателно от пристъпа на тоя възторг, който беше го обладал през целия ден. За щастие на обед беше академикът, който знаеше латински. „Ето този човек няма така да ми се надсмее — каза си Жулиен — ако, както предполагам, моят въпрос за жалейката на госпожица дьо Ла Мол излезе неуместен.“

Матилд го гледаше със странен израз на лицето. „Ето кокетството на тукашните жени, както вярно ми го беше описала госпожа дьо Ренал — каза си Жулиен. — Тази заран аз не бях учтив към нея, не отстъпих на прищявката й да разговаря с мен. И от това само израснах в очите й. Разбира се, дяволът няма да загуби нищо. По-късно със своето презрително високомерие тя ще съумее да ми отмъсти. Аз само я раздразних. Каква разлика в сравнение с оная, която загубих. Каква очарователна непринуденост! Какво чистосърдечие! Аз знаех мислите й преди нея; виждах как се раждат те; моят единствен съперник в сърцето й беше страхът за смъртта на децата й; но това беше оправдано и естествено чувство, приятно дори и за мен, който страдах от него. Глупак бях аз. Бляновете за Париж, с които се опивах, ми попречиха да оценя тази божествена жена.

Каква разлика, господи боже мой! А какво намирам аз тук? Сухо и надменно пустославие, всички отсенки на самолюбието и нищо повече.“

Всички настанаха от трапезата. „Нека не оставям друг да заприказва с моя академик“ — реши Жулиен. Той се приближи до него, когато всички слязоха в градината, придаде си кротък и покорен вид и се присъедини към неговото негодувание от успеха на „Ернани“.

— Ако живеехме още във времето на тайните заповеди за арести! … — каза той.

— Тогава той не би се одързостил! — провикна се академикът и замахна с ръка като Талма.

По повод на някакво цвете Жулиен приведе няколко думи от „Георгиките“ на Вергилий и забеляза, че нищо не може да се сравни със стиховете на абат Делил. С една дума, той поласка академика, както можа. А след това с най-равнодушен вид му каза:

— Предполагам, госпожица дьо Ла Мол е получила наследство от някой чичо, от скръб по когото носи жалейка.

— Как! Вие живеете в този дом — каза академикът, като се спря отведнъж — и не знаете за нейната мания? Наистина странно е, че майка й позволява подобни неща; но между нас казано, в този дом не блестят много със сила на характера. Госпожица Матилд има характер колкото за всички заедно и ги води за носа. Та днес е 30 април! — и академикът млъкна, като изгледа Жулиен хитро.

Жулиен се усмихна колкото се може по-многозначително.

„Каква връзка може да има между това водене на целия дом за носа, носенето на черна рокля и 30 април? — питаше се той. — Изглежда, че съм още по-недосетлив, отколкото съм мислил.“

— Да си призная, аз… — каза той на академика и впери въпросителен поглед в него.

— Да се поразходим из градината — отвърна академикът, зарадван от случая да блесне с дълъг, изискан разказ. — Как! Възможно ли е да не знаете какво е станало на 30 април 1574 година?

— Къде? — запита Жулиен учудено.

— На Гревския площад.

Жулиен бе тъй смаян, че дори и това име не го подсети. Любопитството, очакването на нещо трагично интересно, което беше в неговия характер, запалиха в очите му оня блясък, който разказвачът обича толкова много да вижда у слушателите си. Академикът, възхитен, че е намерил девствено ухо, се впусна надълго и нашироко да разказва на Жулиен как на 30 април 1574 година най-красивият момък на онова време, Бонифас дьо Ла Мол, и неговият приятел Анибал дьо Коконас, пиемонтски благородник, били обезглавени на Гревския площад.

— Ла Мол бил обожаваният любовник на кралица Маргьорит дьо Навар; и забележете — додаде академикът, — госпожица дьо Ла Мол се нарича Матилд-Маргьорит. По това време Ла Мол бил любимец на Алансонския дук и близък приятел на Наварския крал, по-късно Анри IV, и мъж на любовницата му. Тъкмо във вторник през Сирната седмица на 1574 година кралският двор се намирал в Сен-Жермен заедно с нещастния крал Шарл IX, който бил на умиране. Ла Мол намислил да отвлече приятелите си принцове, които кралица Катерина Медичи държала пленници в двора си. Той докарал двеста конника под стените на Сен-Жермен, Алансонският дук се уплашил и Ла Мол бил предаден на палача.