Стендал - Червено и черно

— Виждате ли този човек — пошепна той на Жулиен, — това е принц Арачели, посланик на ???. Тази заран той поиска моята екстрадиция от вашия министър на външните работи господин дьо Нервал. Гледайте, ето го там, играе на вист. Господин дьо Нервал е много склонен да ме предаде, защото в 1816 година ние също сме ви предали двама-трима съзаклятници. Ако ме предадат на моя крал, ще ме обесят в двадесет и четири часа. И ще ме спипа някой от тези красиви господа с мустачки.

— Безсрамници! — извика Жулиен едва ли не високо. Матилд не изпускаше нито сричка от техния разговор.

Досадата й беше изчезнала.

— Не са чак такива безсрамници — възрази граф Алтамира. — Аз ви заговорих за себе си, за да ви дам един жив наглед. Погледнете принц Арачели; той всеки пет минути поглежда своя орден на „Златното руно“; не може да се опомни от радост, като вижда тази дрънкулка на гърдите си. Този жалък човечец е всъщност някаква отживелица. Преди стотина години „Златното руно“ представяше завидна чест, но тогава той не можеше и да мечтае за него. Днес между знатните люде трябва да бъдеш Арачели, за да се възхищаваш от него. Той е готов да избеси цял един град заради този орден.

— На тая ли цена го е добил той? — запита Жулиен с голямо безпокойство.

— Ах, не, не точно така — отвърна Алтамира студено. — В родината си той може би е заповядал да хвърлят в реката тридесетина богати собственици, които са минавали за либерали.

— Какво чудовище! — възкликна пак Жулиен.

Госпожица дьо Ла Мол, привела глава от силно любопитство, беше се доближила толкова до него, че прекрасните й коси почти докосваха рамото му.

— Вие сте много млад! — отговори Алтамира. — Казах ви, че имам омъжена сестра в Прованс; тя е още хубава, добра, кротка; прекрасна майка, предана на своя дълг, набожна, без да бъде лицемерка.

„Какво иска да каже с това?“ — помисли госпожица дьо Ла Мол.

— Тя е щастлива — продължи граф Алтамира. — Такава беше и в 1815 година. Тогава аз се укривах у нея, в имението й край Антиб; и, знаете ли, когато научи за екзекуцията на маршал Ней, тя затанцува от радост.

— Възможно ли е? — промълви Жулиен втрещен.

— Такъв е духът на партията — подзе Алтамира. — В XIX век няма истински страсти; ето защо така се отегчават във Франция. Извършват най-големи жестокости, но без жестокост.

— Толкова по-зле! — каза Жулиен. — Ако човек върши престъпления, поне трябва да ги върши с наслада: нищо друго хубаво няма в тях и само с това те биха могли да се оправдаят донейде.

Госпожица дьо Ла Мол, напълно забравила подобава ли й това, беше, кажи-речи, застанала между Алтамира и Жулиен. Брат й, който беше я хванал под ръка, свикнал да й се покорява, беше зареял поглед из залата и за да спази приличие, преструваше се, че ги е спряла навалицата.

— Вие сте прав — каза Алтамира. — Всичко днес се върши без удоволствие и никой не си спомня за нищо, дори за престъпленията. Ето на този бал мога да ви посоча навярно десетина души, които ще бъдат на оня свят прокълнати като убийци. Те са забравили за това, а и светът също. 29 29 Това говори един недоволник (бележка на Молиер към „Тартюф“).

Мнозина се разчувствуват до сълзи, ако кучето им си счупи крака. В Пер-Лашез, когато хвърлят цветя над гроба им, както вие тъй мило се изразявате в Париж, заявяват ни, че те са съчетавали в себе си всички добродетели на юначните рицари и разправят за великите подвизи на техния прадед, живял при Анри IV. Ако въпреки искрените старания на принц Арачели не са ме обесили и аз някога мога да се разпореждам със своето състояние в Париж, ще ви поканя на обед с осем или десет почтени, непознаващи никакво гризене на съвестта убийци.

На този обед вие и аз ще бъдем единствените, на които не ще тежи ничия кръв, но мене ще ме презират и почти мразят като кръвопиец и якобинец, а вас ще ви презират просто като човек от народа, намъкнал се в доброто им общество.

— Напълно вярно — каза госпожица дьо Ла Мол.

Алтамира я изгледа с почуда; Жулиен не благоволи и да я погледне.

— Забележете, че революцията, начело на която аз се озовах — продължи граф Алтамира, — не успя само защото аз не пожелах да паднат три глави и да раздам на нашите привърженици седем-осем милиона държавни пари, намиращи се в една каса, ключът от която бе у мен. Моят крал, който днес гори от нетърпение да ме обеси и който преди бунта беше с мене на „ти“, щеше да ми даде голямата лента на своя орден, ако заповядах да паднат, тези три глави и да се раздадат държавните пари, защото тогава щях да постигна поне половин успех и моята родина щеше да има някаква конституция… Така върви светът: това е шахматна игра.