Стендал - Червено и черно

— Ах, да, дук дьо Люксембург в Монморанси изпровожда някой си господин Коанде по пътя за Париж… — подзе госпожица дьо Ла Мол, отдавайки се с възторг и упоение на първата радост от учеността. Тя беше опиянена от знанията и, кажи-речи, като академика, който открил съществуването на крал Феретрий. Погледът на Жулиен си остана както преди пронизителен и суров. Матилд бе обзета за миг от въодушевление; хладината на нейния събеседник я обърка съвсем. Тя се учуди още повече за това, защото обикновено тя самата произвеждаше такова впечатление върху хората.

В тази минута маркиз дьо Кроазноа бързо-бързо напредваше към госпожица дьо Ла Мол. Той бе вече на три крачки от нея, но не можеше да си пробие път през навалицата. Гледаше я и с усмивка сочеше пречката. До него стоеше младата маркиза Рувре, братовчедка на Матилд. Тя бе хванала под ръка мъжа си, който се беше оженил за нея преди две седмици. Маркиз дьо Рувре, много млад като нея, бе влюбен до уши, както се случва с човек, който, встъпил в приличен брак, уреден изключително само от нотариусите, намира неочаквано в съпругата си една прекрасна жена. Господин дьо Рувре щеше да стане дук след смъртта на своя престарял чичо.

През това време, когато маркиз дьо Кроазноа, безсилен да си пробие път през навалицата, гледаше Матилд засмян, тя беше спряла грамадните си, пълни с небесна синева очи върху него и съседите му. „Какво може да има по-пошло на света — каза си тя — от цялото това сборище! Ето Кроазноа, който иска да се ожени за мене; той е кротък, вежлив, с безукорни обноски както господин дьо Рувре. Ако не беше досадата, която ми навяват, тези господа щяха да бъдат много мили. Ето и той ще ме придружава на баловете с такъв ограничен и самодоволен вид. Една година след женитбата моята карета, моите коне, моите рокли, замъкът ми на двадесет левги от Париж — всичко ще бъде от хубаво по-хубаво, тъкмо такова, че да накара да пукне от завист някоя новозамогнала се жена като графиня дьо Руавил например; е, ами после?“

Матилд се отегчаваше още отнапред. Маркиз дьо Кроазноа най-сетне смогна да се доближи до нея и я заговори, но тя продължаваше да мечтае, без да го слуша. Шумът от думите му се смесваше в ушите й с глъчката на бала. Тя несъзнателно следеше сочи Жулиен, който се беше отдалечил от нея с почтителен, но горд и недоволен вид. В един кът, далеч от гъмжащата навалица, тя зърна граф Алтамира, осъден на смърт в родината си, с когото читателят вече се познава. През царуването на Луи XIV една негова роднина беше се се омъжила за принц Конти; споменът за тази женитба го закриляше донейде от полицията на конгрегацията.

„Само смъртната присъда, види се, отличава човека — помисли Матилд; — тя е единственото нещо, което не се купува.

Я виж, аз хубаво намислих това! Колко жалко, че тази мисъл не ми дойде на ум овреме, за да блесна с нея!“ Матилд беше надарена с достатъчно вкус, за да не вмъква в разговора острота, намислена отнапред; но тя беше и доста суетна и затова изпадна във възторг от себе си. Просиялата на лицето й радост смени върху него израза на досада. Маркиз дьо Кроазноа, който не спираше да й говори, помисли, че има успех и стана още по-велеречив.

„Какво би могъл да възрази един злословец срещу моята мисъл? — запита се Матилд. — Аз бих отговорила на този критик: «Титлата барон, титлата виконт се купуват; орденът се дава; ето брат ми го получи, а какво е направил? Чинът се добива. Двадесет години гарнизонна служба или някой военен министър родина и ти си командир на ескадрон като Норбер. Голямото богатство…» Това е може би най-мъчното и следователно най-похвалното. Ето кое е весело — излиза обратното на това, което се пише в книгите… Но в края на краищата, когато работата се отнася до богатство, човек се оженва за дъщерята на Ротшилд.

Действително моята мисъл не е лишена от дълбочина. Смъртната присъда е сега за него единственото нещо, до което никой не се е досетил да се домогва.“

— Познавате ли граф Алтамира? — попита тя господин дьо Кроазноа.

Тя сякаш се връщаше отнякъде много далеч и нейният въпрос беше толкова чужд на всичко, което горкият маркиз й разправяше от пет минути насам, че той, въпреки любезността си, се обърка. А той беше инак човек остроумен и се славеше с находчивостта си.

„Матилд не е без странности — помисли си той. — Това е едно неудобство, но тя ще даде такова хубаво обществено положение на мъжа си! Не знам какво прави този маркиз дьо Ла Мол; той е близък на личните люде във всички партии; този човек няма никога да пропадне. Пък и тези странности на Матилд могат да се вземат за самобитна природа. А когато човек има знатно потекло и голямо богатство, самобитността не е смешна, а, наопаки — отлика! Стига да поиска, и това съчетание от ум, характер и находчивост я прави неотразимо обаятелна…“ Тъй като е мъчно човек да върши едновременно две неща, маркизът, загледан в Матилд с отсъствуващ поглед, й отговаряше разсеяно, като да повтаряше някой заучен урок: