Стендал - Червено и черно

— Кой не познава този клет Алтамира? — И той разказа историята за неговия несполучлив заговор, смешен, безсмислен.

— Съвсем безсмислен! — каза Матилд, като да говореше на себе си. — Но той е действувал. Аз искам да видя един истински мъж; доведете ми го — рече тя на жегнатия маркиз.

Граф Алтамира беше един от най-отявлените поклонници на надменната и почти дръзка красота на госпожица дьо Ла Мол; според него тя беше една от най-хубавите жени в Париж.

— Колко хубава би била тя на някой трон! — каза той на господин дьо Кроазноа; и охотно го последва.

Не малко хора от светското общество искат да установят, че няма нищо по-неприлично от един заговор; това мирише на якобинство. А какво по-отвратително от несполучил якобинец?

Макар погледът, който Матилд разменяше с господин дьо Кроазноа, да се надсмиваше над либерализма на Алтамира, тя го слушаше с упоение.

„Съзаклятник на бал е прелестен контраст“ — мислеше тя. Граф Алтамира с черните си мустаци й напомняше отдъхващ си лъв; но скоро тя откри, че той има на ум само едно: полезното, преклонението пред полезното.

С изключение на онова, което можеше да даде на родината му управление с две камари, младият граф не намираше нищо достойно за вниманието си. Той остави с видимо удоволствие Матилд, първата красавица на бала, щом зърна влезлия в салона перуански генерал.

Отчаян от Европа, нещастният Алтамира беше принуден да се утешава с мисълта, че държавите от Южна Америка, когато станат силни и могъщи, те върнат на Европа свободата, изпратена им от Мирабо 28 28 Тази страница, написана на 25 юли 1830 г., бе отпечатана на август. — Бележка на издателя. .

Вихрушка от млади мустакати хора се изви край Матилд. Тя беше видяла много добре, че не може да прелъсти Алтамира и беше ядосана, че той си отиде; тя виждаше как неговите черни очи засвяткаха, когато заговори с перуанския генерал. Госпожица дьо Ла Мол гледаше младите французи с такава дълбока сериозност, каквато не можеше да наподоби ни една от нейните съперници. „Кой измежду тях — мислеше си тя — би бил способен да си навлече смъртна присъда, дори да предположим, че има за това всички благоприятни изгледи?“

Нейният странен поглед се струваше ласкав на по-недосетливите, но тревожеше другите. Те се бояха, че тя неочаквано ще ги стрелне с някоя подигравка, на която няма да знаят как да отговорят.

„Високият произход дава стотици качества, отсъствието на които би ме наскърбило; аз виждам това по Жулиен — мислеше Матилд, — но от този висок произход залиняват ония качества на душата, с които човек заслужава смъртна присъда.“

В тази минута някой каза до нея:

— Този граф Алтамира е втори син на принц Сан-Назаро Пиментел; неговият прадядо Пиментел се опитал да спаси Конрадин, обезглавен в 1268 година. Това е едно от най-благородните семейства в Неапол.

„Ето — каза си Матилд — прекрасно потвърждение на моята максима: знатният произход отнема силата на характера, без която човек не е способен да си навлече смъртна присъда! Значи, аз съм осъдена тази вечер да говоря нелепици. Щом и аз съм в края на краищата жена като другите, няма що — ще трябва да танцувам.“ И тя отстъпи пред настояванията на маркиз дьо Кроазноа, който от един час я молеше за един галоп. За да забрави своята несполука във философията, Матилд реши да бъде неотразимо обаятелна и господин дьо Кроазноа бе на върха на щастието.

Но ни танцът, ни желанието да се хареса на един от най-красивите мъже при двора — нищо не можа да развлече Матилд. Немислим бе по-голям успех от нейния. Тя беше кралица на бала, виждаше това, но бе равнодушна.

„Какъв безцветен живот ще прекарам с такова същество като Кроазноа! — казваше си тя, когато той я отвеждаше след един час на мястото й. — Къде е насладата за мен — додаде тя тъжно, — ако след шестмесечна разлъка аз не я намирам сред този бал, който буди завистта на всички жени в Париж? А освен това аз съм оградена с почестите на едно общество, по-добро от което не мога да си представя. От буржоата тук има може би само няколко перове и един-двама като Жулиен. А все пак — додаде тя с нараснала тъга — с какво не ме е дарила съдбата: известност, богатство, младост — с всичко, уви, но само не с щастие.

От моите предимства най-съмнителни са тъкмо онези, за които ми говориха цялата вечер. Най-напред умът — уверена съм, — защото аз плаша очевидно всички. Ако се осмелят да досегнат някой сериозен въпрос, след пет минути разговор те стигат запъхтени, сякаш са направили някакво велико откритие, до това, което съм им повтаряла цял час. Аз съм хубава — имам това предимство, за което мадам дьо Стал би пожертвувала всичко, и все пак действително умирам от досада. И има ли някакво основание, че ще се отегчавам по-малко, когато сменя името си с името на маркиз дьо Кроазноа?