Стендал - Червено и черно

— Тогава — подзе Жулиен с пламнал поглед — вие още не сте знаели играта, но сега…

— Бих заповядал да паднат главите — това ли искате да кажете? И няма ли да бъда жирондинец, както ми намекнахте презденес? … Аз ще поговоря с вас за това — скръбно каза Алтамира, — когато убиете човек на дуел, а това е къде по-малко гнусно, отколкото да го предадеш в ръцете на палача.

— Ех, знаете ли — каза Жулиен, — който иска целта, ще приеме и средствата; ако вместо да бъда прашинка, аз имах някаква власт, бих пратил на бесилото трима души, за да спася живота на четирима.

Очите му запламтяха с огъня на пълно убеждение и презрение към празните човешки съждения; те срещнаха отблизо очите на госпожица дьо Ла Мол и това презрение, вместо да отстъпи на любезна учтивост, сякаш порасна.

Тя се почувствува дълбоко възмутена; но нямаше сили да забрави Жулиен; отдалечи се ядосана, като повлече брат си.

„Трябва да пия пунш и да танцувам до премала — каза си тя. — Ей сега ще избера най-личния танцьор и ще се помъча да блесна, каквото ще да става. А ето и този знаменит нахалник — граф дьо Фервак.“ Тя прие неговата покана; те се впуснаха да танцуват. „Сега ще видим — помисли тя — кой от двамата ще е по-нахален, но за да му се подиграя до насита, трябва да го накарам да говори.“ Скоро всички участници в кадрила танцуваха само от приличие. Никой не искаше да изгуби нито един от ядовитите отговори на Матилд. Господин дьо Фервак се обърка и като намираше само изящни думи, наместо мисли, мръщеше се недоволно. Ядосана, Матилд се държеше жестоко и си създаде от него враг. Тя танцува до зори и най-сетне си отиде, капнала от умора. Но и в каретата със сетни сили тя подлютяваше тъгата и огорчението си. Жулиен я беше презрял, а тя не можеше да го презира.

Жулиен беше упоен от щастие. Омаян, без да съзнава това, от музиката, от цветята, от хубавите жени, от окръжаващата го елегантност и най-вече от бляновете си да постигне слава за себе си и свобода за всички.

— Какъв чудесен бал! — каза той на графа. — Какво само няма!

— Няма мисъл — отговори Алтамира.

И на неговото лице се мярна презрение, което бе толкова по-остро, че се мъчеха от вежливост да го скрият.

— Но вие сте тук, господин графе. Не е ли това мисъл, при това заговорническа?

— Аз съм тук заради името си. Но във вашите гостни мразят мисълта. Тя не бива да се издига по-високо от остротата на някой водевилен куплет: тогава получава награда. Но ако мислещият човек прояви сила и новота в подигравките си, вие го наричате циник. Нали това име даде един от вашите съдии на Курие? Вие го хвърлихте в затвора, както и Беранже. Всеки, който у вас е нещо от гледище на ума, конгрегацията го предава на изправителната полиция; и порядъчните хора ръкопляскат на това.

Защото за вашето остаряло общество най-ценно е спазването на приличието… Вие никога няма да се издигнете над военната храброст; у вас ще има мюратовци, но никога — вашингтоновци. Във Франция аз виждам само пустославие. Човек, който проявява изобретателност в разговора, лесно може да изпусне някое непредпазливо остроумие и ето, че домакинът на къщата се смята за опозорен.

Тъкмо в тази минута каретата на графа, която отвеждаше Жулиен, се спря пред дома дьо Ла Мол. Жулиен беше се влюбил в своя заговорник. Алтамира беше му направил един хубав комплимент очевидно от цялата си душа; „Вие нямате френското лекомислие и разбирате принципа на полезността.“ А тъкмо преди два дни Жулиен беше видял „Марино Фалиеро“, трагедия от господин Казимир Делавин.

„У Израел Бертучо няма ли повече характер, отколкото у всички тези благородни венецианци? — питаше се нашият разбунтувал се плебей. — А знатният род на тези хора възлиза чак към 700-та година, цял век преди Карл Велики, додето родът и на най-големия аристократ, който се пъчеше тази вечер на бала у господин дьо Рец, стига едва-едва до XIII век. И ето че сред всички тези венециански благородници от толкова знатно потекло човечеството си спомня само за Израел Бертучо.

Един заговор унищожава всички титли, дадени по прищявка на обществото. Тук човек заема отведнъж мястото, което му отрежда неговата готовност да погледне смъртта в лицето. Умът дори губи своето могъщество…

Какво би бил Дантон днес, в този век на валеновци и реналовци? Не би бил дори помощник на кралския прокурор…

Какво приказвам? Той би се продал на конгрегацията; би станал министър, защото в края на краищата и великият Дантон е бил крадец. Мирабо също се продал. Наполеон награбил милиони в Италия — без това нямало да направи нито крачка напред от сиромашия, както Пишегрю. Едничък Лафайет не е крал никога. Тогава трябва ли човек да краде, трябва ли да се продаде?“ — помисли Жулиен. В този въпрос той се спъна отведнъж. Цялата останала нощ чете истерията на революцията.