Стендал - Червено и черно

На другия ден, докато пишеше писма в библиотеката, той все още мислеше за разговора си с граф Алтамира.

„Наистина — каза си той след дълъг размисъл, — ако тези испански либерали бяха въвлекли народа си в престъпления, нямаше да ги пометат толкова лесно. А те са били горди и бъбриви деца… като мене!“ — извика изведнъж Жулиен, сякаш се събуди внезапно.

„Какво съм извършил толкова трудно, че да имам право да съдя тези несретници, които най-сетне веднъж в живота са се одързостили, решили са да действуват? Аз приличам на човек, който, станал от трапезата, се провиква: «Утре няма да обядвам; но това съвсем няма да ми попречи да бъда силен и весел както днес. Кой знае какво преживява човек насред пътя към великото дело?…»“ Тези възвишени мисли прекъсна с неочакваното си появяване госпожица дьо Ла Мол, която влезе в библиотеката. Той беше толкова въодушевен от великите качества на Дантон, Мирабо и Карно, които смогнаха да не се оставят победени, че спря очи върху госпожица дьо Ла Мол, но без да мисли за нея, без да й се поклони и почти без да я вижда. Когато най-сетне неговите големи, широко разтворени очи я съзряха, погледът му изведнъж угасна. Госпожица дьо Ла Мол забеляза това с огорчение.

Напразно му поиска тя един том от „Историята на Франция“ на Вели, сложен на най-горната полица, което накара Жулиен да отиде да вземе по-голямата от двете стълби. Жулиен домъкна стълбата; намери тома, даде й го, неспособен все още да мисли за нея. Когато отнасяше стълбата, той в залисията си удари с лакът едно от библиотечните стъкла; попадалите на пода отломъци най-сетне го стреснаха. Той побърза да се извини пред госпожица дьо Ла Мол; поиска да бъде учтив и бе учтив, но само толкова. Матилд ясно видя, че му е попречила и че той предпочита да мечтае за онова, което занимаваше мисълта му до пристигането й, отколкото да разговаря с нея. Тя дълго го гледа, а после си отиде бавно, Жулиен я съпроводи с поглед. Зарадва го контрастът, който имаше между простотата на сегашната й дреха и изисканото великолепие на вчерашния й тоалет. И лицето днес също тъй поразително се отличаваше от лицето, което имаше вчера. Тази млада девойка, толкова надменна на бала у дук дьо Рец, в тази минута гледаше с някакъв почти умолителен поглед. „Действително — каза си Жулиен — тази черна рокля изтъква още по-силно красотата на снагата й. Тя има царствена осанка; но защо ли е в жалейка?

Ако попитам някого коя е причината за тази жалейка, току-виж, че пак съм извършил някоя неловкост. — Жулиен беше се съвсем опомнил от своя дълбок унес. — Трябва да препрочета всички писма, които съчиних тази сутрин: бог знае колко изпуснати думи и глупости ще намеря в тях.“ През това време, когато, мъчейки се да се съсредоточи, четеше първото си писмо, той чу съвсем близо шумоленето на копринена рокля; бързо се възви: госпожица дьо Ла Мол стоеше на две крачки от масата му и се смееше. Жулиен се разсърди: прекъсваха го за втори път.

А Матилд почувствува живо, че тя не значи нищо за този млад човек; със смеха си тя се помъчи да скрие смущението си и успя.

— Вие очевидно мислите за нещо много интересно, господин Сорел. Да не сте си спомнили някоя любопитна историйка от заговора, който ни е изпратил в Париж граф Алтамира? Разкажете ми какво е то; горя от нетърпение да го науча; няма да кажа никому, кълна ви се!

Като слушаше какво приказва, тя се чудеше на думите си. Как, тя моли своя подчинен! Смущението й се усили, тя добави шеговито:

— Какво е могло да ви накара вас, обикновено тъй студен, да се превърнете във вдъхновено същество, в някакъв микеланджеловски пророк?

Този неочакван и нескромен въпрос уязви Жулиен дълбоко и него го обхвана отново цялото му безумие.

— Добре ли е постъпил Дантон, като е крадял? — я запита ненадейно той и лицето му с всеки миг добиваше все по-освирепял и по-освирепял вид. — Пиемонтските и испански революционери трябваше ли да очернят народа си с престъпления, трябваше ли да раздават на хора без заслуги всякакви места във войската и всякакви ордени? И хората, които щяха да получат тези ордени, нямаше ли да се страхуват от връщането на краля? Трябваше ли да се остави да разграбят торинската хазна? С една реч, госпожице — каза той, като настъпваше към нея със страхотен вид, — човекът, който иска да премахне невежеството и престъплението от земята, трябва ли да мине като буря и да сее зло наслуки?

Матилд се уплаши, не издържа погледа му и се стъписа две крачки назад. Тя го гледа един миг; после, засрамена от страха си, с леки стъпки излезе от библиотеката.