Стендал - Червено и черно

— И Бонифас дьо Ла Мол е бил негов герой — каза й той.

— Поне той е бил обичан, както е сладко може би да бъдеш обичан. Ще се намери ли днес жена, която би се решила да се докосне до отрязаната глава на своя любим?

Госпожа дьо Ла Мол повика дъщеря си. Лицемерието, ако то иска да бъде полезно, трябва да се прикрива; а Жулиен, както виждаме, беше признал наполовина пред госпожица дьо Ла Мол своя възторг от Наполеон.

„Ето къде е тяхното безкрайно предимство пред нас — каза си Жулиен, останал сам в градината. — Историята на техните прадеди ги възвисява над обикновените чувства и те не са принудени да мислят непрестанно за прехраната си! Каква нищета! — додаде той с горчивина. — Аз съм недостоен да разсъждавам върху тия високи въпроси. Животът ми е поредица от преструвки само защото нямам хиляда франка годишен приход за насъщния хляб.“

— За какво мечтаете, господине? — запита го Матилд, като се върна при него тичешката.

На Жулиен му беше омръзнало да се презира. От гордост той й каза откровено мисълта си. Той силно се изчерви, когато говореше за бедността си на една такава богата особа. Със своя надменен тон постара се, колкото може, да изрази, че не моли за нищо. Никога той не беше се сторил на Матилд толкова красив; тя долови в лицето му чувствителност и искреност, каквито често му липсваха.

Не мина месец и Жулиен се разхождаше замислен в градината на дама дьо Ла Мол; но на лицето му не личеше вече онази суровост и философска надутост, които отпечатваше върху него постоянното съзнание за собствената му малоценност. Той току-що бе изпроводил до вратата на гостната госпожица дьо Ла Мол, която му каза, че си е ударила крака, когато тичала с брат си.

„Тя се облегна на ръката ми някак особено странно! — размишляваше Жулиен. — Или аз съм самохвалко, или наистина й се харесвам? Тя ме слуша с такъв кротък вид дори когато аз й изповядвам какви мъки на гордостта изпитвам! А тя е толкова горда с всички други! В гостната биха се учудили много, ако я видеха с това лице. Аз съм напълно сигурен, че тя няма с никого този кротък и добър вид.“

Жулиен се мъчеше да не преувеличава тази необикновена дружба. Той сам я сравняваше с въоръжено примирие. Всеки ден, когато се срещаха, преди да минат на вчерашния си задушевен тон, и двамата сякаш се питаха: „Ще бъдем ли днес приятели или врагове?“ Жулиен беше разбрал, че ако само веднъж позволеше на тази толкова високомерна девойка да го обиди безнаказано, всичко щеше да бъде изгубено. „Ако трябва да се скараме, не е ли по-добре това да стане още в първата минута, когато защищавам законните права на своята гордост, отколкото после да отблъсвам проявите на презрението й, които скоро ще последват, река ли да направя и най-малкото отстъпление от личното си достойнство?“

Неведнъж, когато я нападаше лошо настроение, Матилд се опитваше да вземе с него тона на високопоставена дама; тя влагаше рядко изкуство в своите опити, но Жулиен грубо ги отблъсваше.

Веднъж той я прекъсна рязко:

— Госпожица дьо Ла Мол има ли да заповяда нещо на бащиния си секретар? — запита я той. — В такъв случай той трябва да изслуша нейните заповеди и да ги изпълни почтително; но извън това не е длъжен да ви каже нито дума. На него не му плащат, за да ви съобщава мислите си.

Тези отношения и някои особени съмнения, възникнали у Жулиен, прогониха досадата, която изпитваше редовно в тази гостна, блестяща от разкош, но дето хората се страхуваха от всичко и дето се смяташе неприлично да се шегуваш с каквото и да е.

„Забавно би било, ако тя се е влюбила в мен! Но обича ли ме тя, или не — продължаваше да мисли Жулиен, — моята близка довереница е умна девойка, пред която виждам как трепери цялата къща и най-вече от всички маркиз дьо Кроазноа. Този толкова учтив, толкова приятен, толкова храбър младеж съчетава в себе си всички предимства на знатното потекло и богатството, едното от които само би изпълнило с радост сърцето ми! Той е влюбен до полуда в нея, той ще се ожени за нея. Колко писма ме е карал господин дьо Ла Мол да пиша на двамата нотариуси, които подготвят брачния им договор! И ето аз, обикновен служител, с перо в ръка, два часа по-късно тук, в градината, тържествувам над този премил момък: защото най-сетне предпочитанието е поразително, несъмнено. Може би тя мрази в него тъкмо бъдещия си съпруг. У нея има достатъчно високомерие за това. И благоразположението, което проявява към мене, аз го имам само като слуга-довереник! Но не: или съм полудял, или тя ме ухажва; колкото по-студено и почтително се държа с нея, толкова повече ме търси тя. Това може да е някакъв умисъл, някаква преструвка; но аз виждам как очите й пламват, щом се явя неочаквано. Мигар жените в Париж умеят да се преструват до такава степен? Все едно! Привидно така изглежда за мене, нека се порадваме на тази привидност. Боже мой, колко е хубава тя! Как ми харесват нейните големи сини очи, когато ги видя отблизо, загледани, както става често, в мен! Каква разлика между тази пролет и миналогодишната, когато живеех злочест и само моята воля ме крепеше сред всички тези триста злобни и мръсни лицемери! И аз сам бях станал, кажи-речи, толкова зъл, колкото тях.“