Стендал - Червено и черно

А няма ли да бъда обречена да играя тая роля, ако обикнех маркиз дьо Кроазноа? Това би било досущ повторение на щастието, което имат моите братовчедки и което аз от душа презирам. Отнапред знам всичко, което би ми казал клетият маркиз, всичко, което ще му отговоря. А каква е тази любов, която те кара да се прозяваш? За предпочитане е да станеш някоя набожна лицемерка. Ще трябва да подпиша брачен договор, както стана с по-малката от братовчедките ми, и роднините ми ще изпаднат в умиление, ако само не се разсърдят заради последното условие, вмъкнато в навечерието от нотариуса на противната страна в договора.“

„Между Жулиен и мене няма никакъв договор, никакъв нотариус; всичко е героично, всичко ще е рожба на случая. Ако не се смята благородническият произход, който му липсва, това е досущ като любовта на Маргьорит дьо Валоа към младия Ла Мол, най-личния човек на онова време. Виновна ли съм аз, че нашите млади придворни хора са такива слепи привърженици на приличието и побледняват само като си помислят за някое по-необикновено приключение? Едно малко пътешествие до Гърция или Африка им се струва връх на смелостта, а и на него се решават да тръгнат само вкупом. Щом се видят сами, уплашват се — не от копието на бедуина, но от смешното положение, в което могат да попаднат, и тоя страх ги влудява.

А моят мил Жулиен, напротив, обича да действува сам. Никога у това надарено същество не се мярва и мисъл да потърси опора и помощ у другите. Той презира другите и ето затова аз не го презирам.

Ако със своята бедност Жулиен беше благородник, моята любов би била низка глупост, пошъл, недостоен брак; не съм съгласна на това; тогава в нея съвсем не би имало онова, с което се отличават великите страсти; нито безмерни непобедими мъчнотии, нито тъмната неизвестност на бъдещето.“

Госпожица дьо Ла Мол беше тъй увлечена в своите красиви размишления, че на другия ден, неусетно за себе си, почна да хвали Жулиен пред маркиз дьо Кроазноа и своя брат. Тя говореше с такъв жар, че ги засегна.

— Пазете се от този млад човек, който има толкова енергия — извика брат й, — Избухне ли революция пак, той ще ни прати всички на гилотината.

Тя се сдържа да отговори и побърза да се пошегува с брат си и с маркиз дьо Кроазноа заради страха, който им внушаваше енергията. Та това в края на краищата е страх да не се сближиш с непредвиденото, боязън да не се забъркаш пред непредвиденото…

— Вечно, вечно у вас, господа, този страх от смешното положение — страшилище, което за нещастие е умряло в 1816 година.

„Няма вече смешно положение в една страна, дето има две партии“ — казваше господин дьо Ла Мол.

Дъщеря му беше разбрала тази мисъл.

— И тъй, господа — каза тя на Жулиеновите врагове, — вие ще се страхувате целия си живот, а после ще ви кажат:

Скоро Матилд ги остави. Думите на брат й я плашеха; те силно я разтревожиха; но още на другия ден тя видя в тях най-голяма възхвала.

„В наше време, когато е угаснала всяка енергия, неговата енергия ги плаши. Ще му кажа думите на брат ми; иска ми се да видя какво ще отговори. Трябва само да избера един от онези мигове, в които очите му пламтят. Тогава той не може да ме лъже.

Ами ако е Дантон? — добави тя, сепната от своя дълъг и неясен размисъл. — Добре де, да избухне пак революция. Каква роля ще играят тогава Кроазноа и моят брат? Знае се отнапред: възвишено примирение пред съдбата. Те ще се държат като героични овни и ще се оставят да ги затворят, без да кажат дума. Единственото, от което ще ги е страх, когато умират, ще е пак неблагоприличието. А моят мил Жулиен би пръснал черепа на якобинеца, който ще дойде да го арестува, стига да има някаква надежда да се спаси. Няма да го уплаши него неблагоприличието, не.“

Тези последни думи я накараха да се замисли; те събудиха у нея мъчителни спомени и цялата й смелост изчезна изведнъж. Тези думи й напомняха за шегите на господин дьо Кайлюс, дьо Кроазноа, дьо Люз и нейния брат. Тези господа коряха в един глас Жулиен заради неговия попски вид: смирен и лицемерен.