Стендал - Червено и черно

„Но — подзе тя изведнъж със светнал от радост поглед — техните горчиви и постоянни шеги доказват въпреки тях, че той е най-забележителният човек, когото видяхме през тази зима. Какво значение имат неговите недостатъци, неговите смешни чудатости? У него има величие и тъкмо това ги дразни, макар те инак да са тъй добри и тъй снизходителни. Разбира се, той е беден и се е учил, за да стане свещеник; а те са ескадронни командири и нямат нужда да учат; това е по-удобно.

И въпреки всички тия недостатъци — неизменния му черен костюм и попския му вид, които клетото момче трябва да има, ако не иска да умре от глад, неговото достойнство ги плаши, това е съвсем ясно. И този попски вид изчезва у него, щом ние останем сами няколко мига заедно. А когато тези господа кажат някое остроумие, което си въобразяват за тънко и неочаквано, не поглеждат ли те най-напред към Жулиен? Аз много добре забелязах това. И все пак те отлично знаят, че той никога не ще заговори с тях, докато сами не го попитат.

Само с мен заговорва той, смята ме за възвишена душа. А на възраженията ми отговаря само толкова, колкото изисква учтивостта. И веднага почтително млъква. С мен той спори по цели часове. И е сигурен в мислите си само когато не намирам срещу тях никакво възражение. В края на краищата цялата зима ние с него не се скарахме нито веднъж; само навремени си казвахме по някоя остра дума, за да привлечем вниманието върху себе си. Че какво пък, баща ми, необикновен човек, който ще издигне високо нашия дом, и той уважава Жулиен. Всички останали го мразят, но никой не го презира извън тези лицемерки, приятелките на майка ми.“

Граф дьо Кайлюс имаше или се преструваше, че има силна страст към конете; той прекарваше цялото си време в конюшнята и често закусваше там. Тази голяма страст, а също и навикът да не се смее никога му спечелиха дълбоко уважение сред приятелите: той беше орелът на тази групичка.

Щом се събраха на другия ден зад креслото на госпожа дьо Ла Мол — Жулиен не беше между тях, — господин дьо Кайлюс, подкрепен от Кроазноа и от Норбер, атакува остро доброто мнение на Матилд за Жулиен, и то без повод, почти веднага щом зърна госпожица дьо Ла Мол. Тя разбра тази късоумна хитрост и се зарадва.

„Ето ги — каза си тя — съюзени всички срещу един даровит човек, който няма десет луидора доход и не може да им отговори, докато не го попитат. Дори когато е в черния си костюм, те се страхуват от него. Какво би станало, ако той имаше еполети?“

Никога тя не е блестяла с такова остроумие. Още при първото им нападение тя обсипа с остри насмешки Кайлюс и неговите съюзници. Когато огънят от шегите на тези блестящи офицери бе задушен, тя каза на господин дьо Кайлюс;

— Ако утре някой болярин от планините на Франш-Конте открие, че Жулиен е негов извънбрачен син и му даде името си и няколко хиляди франка, той в шест месеца ще има мустаци като вас, господа; в шест месеца ще стане хусарски офицер като вас, господа. И тогава величието на характера му не ще бъде вече смешно. Аз виждам, господин бъдещи дук, че ви остава само остарелият и негоден довод: превъзходството на дворцовата аристокрация над провинциалната. Но какво ще ви остане, ако река да ви притисна до стената, ако се изхитря да дам за баща на Жулиен някой испански дук, военнопленник в Безансон от Наполеоново време, който от разкаяние го признава за свой син на смъртния си одър?

Всички тези предположения за незаконното рождение на Жулиен се сториха на господа дьо Кайлюс и дьо Кроазноа неприлични. Ето всичко, което те видяха в разсъжденията на Матилд.

Колкото и да беше свикнал да й се подчинява Норбер, думите на сестра му бяха тъй ясни, че той взе важен вид, който, трябва да се признае, не прилягаше никак на неговата усмихната и блага физиономия. Той дори се осмели да каже няколко думи.

— Болен ли сте, приятелю мой? — отвърна му Матилд с престорена загриженост. — Трябва да сте много зле, щом отговаряте на шегите с нравоучения. Вие и нравоучения? Да не би да искате да станете префект?

Матилд забрави много скоро обиденото лице на граф дьо Кайлюс, недоволството на Норбер и мълчаливото отчаяние на господин дьо Кроазноа. Тя трябваше да разреши едно съдбоносно съмнение, което беше обсебило душата й.

„Жулиен е доста искрен с мене — каза си тя. — На неговата възраст, при такова зависимо положение, измъчван като него от невероятно честолюбие, човек се нуждае от приятелка. Може би аз съм тази приятелка; но аз не виждам у него никаква обич. Какъвто смел характер има, той не би се побоял да ми говори за своята любов.“