Стендал - Червено и черно

— Но нима е потребен ум, за да мушкаш някого със сабята си? И ако това им се е случило, те постоянно приказват за това! — каза госпожица дьо Сент-Ередите, братовчедка на Матилд.

— Какво пък! На мене тези разкази ми доставя удоволствие. Да участвуваш в истинска битка, в наполеоновска битка, където са умирали с хиляди войници — това показва храброст. Опасността възвисява душата и я очиства от досадата, в която са затънали, изглежда, моите нещастни поклонници; а и тя е заразителна, тази досада. Кому от тях е хрумнало да извърши нещо необикновено? Ах, те се мъчат да получат ръката ми — какъв подвиг! Аз съм богата и баща ми ще създаде положение на своя зет. Дано той намери някой попе малко по-забавен!

Мисленето на Матилд, живо, ясно, картинно, покваряваше езика й, както виждаме. Нерядко някоя нейна думичка я излагаше в очите на учтивите й приятели. И ако тя нямаше такъв успех, те щяха почти да признаят, че в нейния говор се промъкват някои цветисти изрази, несъвместими с женската нежност.

А тя от своя страна беше много несправедлива към красивите кавалери, от които гъмжи Болонската гора. Гледаше на бъдещето не с ужас — това би било силно чувство, а с рядко за нейната възраст отвращение.

Какво можеше да желае тя? Богатство, знатен род, ум, красота, както й казваха и тя вярваше — с всичко я бяха отрупали ръцете на случая.

Ето на какви размисли се отдаваше най-завидната наследница в Сенжерменското предградие, когато тя изведнъж почувствува, че й доставят удоволствие разходките й с Жулиен. Порази я неговата гордост; тя се възхити от ловкостта на този дребен буржоа. „Той ще смогне да стане епископ като абат Мори“ — каза си тя.

Скоро искреният и неподправен отпор, с който нашият герой посрещаше някои нейни възгледи, я озадачи; тя се замисли над това, почна да разказва на приятелката си и най-малките подробности от своите разговори с него и чувствуваше, че никога не успява да предаде добре целия им характер. Изведнъж я озари една мисъл. „На мене се пада щастието да обичам — каза си тя един ден с неописуема радост. — Ясно е: аз обичам, обичам! Къде може да намери истински преживелици едно младо, хубаво и умно момиче на моята възраст, ако не в любовта? Каквото и да сторя, аз никога няма да обикна Кроазноа, Кайлюс и tutti quanti. Те са съвършени, прекалено съвършени може би; с една реч, те ме отегчават.“

Тя прекара през ума си всички описания на страстта, която беше чела в „Манон Леско“, „Новата Елоиза“, „Писмата на една португалска монахиня“ и т.н., и т.н. Ставаше дума, разбира се, за голямата страст; лекото любовно увлечение беше недостойно за девойка на нейната възраст и с нейното потекло. Любов тя наричаше само героичното чувство, което се срещало във Франция през времето на Анри III и Басомпнер. Тази любов не само не отстъпваше подло пред пречките, но, напротив, караше човека да върши велики дела. „Какво нещастие за мене, че днес не съществува истински кралски двор, както дворът на Катерина Медичи или на Людовик XIII! Аз се чувствувам способна на всичко най-смело и най-велико. Какво не бих направила от един такъв доблестен крал като Людовик XIII, ако той въздишаше в краката ми! Бих го отвела във Вандея, както неведнъж е говорил барон дьо Толи, и оттам той би завоювал отново своето кралство; тогава няма да има вече конституции… и Жулиен би ми помогнал. Какво му липсва? Само име и богатство. Той би си създал име, би спечелил богатство.

Нищо не липсва на Кроазноа, но той ще си остане през целия си живот дук, ни роялист, ни либерал, едно нерешително същество, винаги далеч от крайностите и следователно всякъде на второ място .

Кое велико дело не е крайност в минутата, когато го предприемат? Чак когато е извършено, то изглежда възможно на обикновените хора. Да, любовта с всичките си чудеса ще се възцари в сърцето ми; чувствувам това по огъня, който гори в мене. Небето трябваше да ми изпрати тази милост. Ненапразно то е събрало в едно същество всички предимства. Моето щастие ще бъде достойно за мене. Всеки ден от моя живот няма да повтаря бездушно вчерашния ден. Да дръзнеш да обикнеш човек, който стои толкова далеч от тебе по социалното си положение — в това има вече величие и смелост. Да видим: ще бъде ли той достоен за мен и занапред? При първата слабост, която съзра у него, ще го напусна. Девойка от такъв знатен род и с такъв рицарски характер, какъвто ми приписват (така беше се изразил за нея баща й), не бива да се държи като глупачка.