Стендал - Червено и черно

Но боже мои! — добави тя едва ли не разплакана. — Та не е ли той безукорен мъж! В наше време той е образец на възпитаност; не можете да го погледнете, без да намери да ви каже нещо мило и дори духовито; той е храбър… Но колко странен е този Сорел — каза си тя и скръбни до преди един миг, нейните очи запламтяха от гняв. — Аз го предупредих, че искам да говоря с него, а той и не благоволява да се яви!“

— Вие сте недоволна — каза й маркиза дьо Ла Мол. — Предупреждавам ви, това прави на бала лошо впечатление.

— Боли ме просто глава — отвърна Матилд презрително, — тук е много топло.

В тази минута, като че за оправдание на госпожица дьо Ла Мол, на стария барон дьо Толи прилоша и той се строполи на пода; трябваше да го отнесат. Наоколо заговориха за удар, беше неприятно произшествие.

Матилд не му обърна никакво внимание. Тя отдавна беше се зарекла да не гледа никога старците и всички онези, които, известно е, говорят за печални неща.

Тя танцува, за да не слуша разговорите за тоя удар, какъвто съвсем нямаше, тъй като на другия ден баронът отново се появи в обществото.

„Но господин Сорел не дохожда никакъв“ — каза си тя пак, след като свърши танца. Тя едва не го търсеше с очи и изведнъж го съгледа в един друг салон. Странно нещо — той сякаш беше изгубил безстрастната студенина, която му беше тъй присъща; той сега съвсем не приличаше на англичанин.

„Той разговаря с граф Алтамира, с моя осъден на смърт! — каза си Матилд. — Очите му пламтят от някакъв мрачен огън; напомня предрешен принц, погледът му е станал още по-горд.“

Като продължаваше да разговаря с Алтамира, Жулиен се приближи към мястото, дето стоеше Матилд; тя го гледаше втренчено, изучаваше чертите му и диреше в тях ония високи качества, с които човек може да заслужи честта да бъде осъден на смърт.

Те минаха покрай нея.

— Да — казваше той на граф Алтамира, — Дантон е бил мъж!

„О, небе, дали той не е Дантон? — запита се Матилд. — Но той има благородно лице, а този Дантон е бил тъй отвратително грозен, истински касапин, струва ми се.“ Жулиен беше още доста близо до нея; тя не се поколеба да го извика; със свойствената й самоувереност и гордост тя му зададе въпрос, необикновен за една млада девойка.

— Дантон не е ли бил истински касапин? — запита го тя.

— Да, в очите на някои хора — отговори й Жулиен с нескривано презрение и с пламнал още от разговора с Алтамира поглед. — Но за нещастие на благородниците той бил адвокат в Мери-сюр-Сен; с други думи, госпожице — добави той злобно, — той започнал както мнозина перове, които виждам тук. Вярно е, че Дантон е имал от гледище на красотата един голям недостатък: бил е страшно грозен.

Последните думи той изговори бързо, с необикновено странен и несъмнено съвсем неучтив тон.

Жулиен почака една минута, леко приведен и с надменно смирен вид. Той като че казваше: „Плащат ми да ви отговарям, а аз живея от заплатата си.“ Той не удостояваше да вдигне поглед към Матилд. А тя, вперила в него хубавите си, необикновено разширени очи, изглеждаше негова робиня. Тъй като мълчанието продължаваше, той най-сетне я погледна, както слугата поглежда своя господар, за да получи заповеди. И макар очите му да срещнаха отблизо очите на Матилд, все тъй втренчени в него с някакъв странен поглед, той се отдалечи с явна прибързаност.

„Как може той, който е наистина толкова хубав — каза си най-сетне Матилд, сепната от своя унес, — да превъзнася грозотата! Никога не напомня за себе си. Той не е като Кайлюс или Кроазноа. У този Сорел има нещо от израза, който добива баща ми, когато тъй добре подражава Наполеон на бала.“ Тя беше забравила съвсем за Дантон. „Положително тази вечер аз се отегчавам.“ Тя хвана брат си под ръка и за негово голямо огорчение го накара да обиколят заедно бала. Поиска й се да послуша разговора на този осъден на смърт с Жулиен.

Навалицата беше огромна. Ала тя успя да го настигне тъкмо в тази минута, когато на две крачки пред нея Алтамира се доближи до един поднос да вземе чаша сладолед. Той говореше с Жулиен полуизвърнат. И видя една ръка с извезан ръкав, която посяга да вземе чашата сладолед до неговата. Тази везба като че привлече вниманието му; той се обърна съвсем, за да види лицето, на което принадлежеше тази ръка. В същия миг благородните му и невинни очи светнаха от едва забележимо презрение.