Стендал - Червено и черно

Всичко това заедно се стори на нашия провинциалист необикновено. Той нямаше понятие за подобно великолепие; потресеното му въображение го отнесе в мир на хиляди левги от всякакви мрачни настроения. В каретата, когато отиваха на бала, Норбер беше весел, а той виждаше всичко черно; едва влезли в двора, те си размениха ролите.

Вниманието на Норбер се спираше само върху някои подробности, които сред целия този разкош не бяха доизкусурени. Той пресмяташе стойността на всяко нещо и колкото повече нарастваше общият сбор, Жулиен виждаше, че нещо като завист обзема спътника му и той почва да се озлобява.

А Жулиен, омаян, възхитен и едва ли не изплашен от тия силни усещания, влезе в първия салон, дето танцуваха. Всички се тълпяха на вратата на втория салон и там навалицата беше толкова голяма, че му беше невъзможно да си проправи път. Този втори салон беше украсен като Алхамбра в Гренада.

— Не може да се отрече, тя е кралицата на бала — каза един мустакат млад човек, чието рамо се забиваше в гърдите на Жулиен.

— Госпожица Фурмон, която беше цяла зима първата хубавица — отвърна неговият съсед, — чувствува, че отива на второ място: виж какъв странен вид има.

— Наистина тя заляга с всички сили да се хареса. Виж, виж тази прелестна усмивка, когато играе сама в кадрила. Честна дума, това е безподобно.

— А госпожица дьо Ла Мол не дава и вид, че я радва тържеството й, което тя прекрасно съзнава. Като че се страхува да се понрави на оня, който разговаря с нея.

— Прекрасно! Ето истинското изкуство да пленяваш.

Жулиен се силеше напразно да съгледа тази пленителна жена; седем-осем мъже, по-едри от него, му пречеха да я види.

— В тази благородна сдържаност има голямо кокетство — подзе младият момък с мустачките.

— А тия големи сини очи, как бавно се навеждат те в мига, когато ти се струва, че, ха-ха, ще се издадат — подзе съседът. — Бога ми, няма нищо по-ловко от това.

— Гледай колко обикновена изглежда наред с кея хубавата Фурмон — каза трети.

— Този сдържан вид сякаш казва: „С колко ласки бих ви обсипала, ако сте мъж, достоен за мен!“

— А кой може да бъде достоен за величествената Матилд? — каза първият. — Само някой принц от кралска кръв — хубав, духовит, напет, герой от войната, който не е по-стар от двадесет години.

— Незаконнороденият син на руския император… комуто по случай тази сватба ще подарят някой престол; или чисто и просто граф Талер, който прилича на преоблечен селяк…

Вратата се поосвободи и Жулиен можа да влезе. „Щом тя изглежда толкова забележителна за тези кукли, заслужава да се потрудя и да я поразгледам — помисли си той. — Така ще разбера какво смятат за съвършенство тези хора.“

Тъкмо я потърси с очи и Матилд го погледна. „Моят дълг ме зове“ — каза си Жулиен; но яд имаше само в думите му. Любопитството му го караше да се приближи до нея с удоволствие, което скоро силно оголените рамене на Матилд увеличиха и, трябва да се признае, това не бе много похвално за неговото самолюбие. „В красотата й — помисли той — има младост.“ Пет-шест младежи — между тях Жулиен позна ония, които беше чул на вратата — се намериха между нея и него.

— Вие, господине, бяхте тук цялата зима — каза му тя; — не е ли вярно, че този бал е най-хубавият през сезона?

Той не отговори.

— Този кадрил на Кулон ми се струва чаровен и нашите дами го танцуват неподражаемо.

Младите хора се обърнаха да видят кой е щастливецът, от когото искаха да получат без друго отговор. Отговорът не съдържаше нищо насърчително.

— Едва ли бих могъл да бъда добър съдник, госпожице; живота си аз прекарвам на писалището; това е първият бляскав бал, който съм видял.

Мустакатите младежи се възмутиха.

— Вие сте мъдрец, господин Сорел — подзеха те с явно нараснало любопитство към него. — Вие гледате на всички тези балове, на всички тези празненства като философ, като Жан-Жак Русо. Тези безумства ви учудват, но не ви съблазняват.

Една дума от тази фраза в миг угаси въображението на Жулиен и пропъди от сърцето му всяка самоизмама. Устните му се изкривиха в презрение, може би малко преувеличено.

— Жан-Жак Русо — отговори той — е според мене глупак, когато се залавя да съди висшето общество; той не го е разбирал и се е стремил към него с душата на поиздигнал се лакей.

— Той е написал „Общественият договор“ — каза Матилд с благоговение.

— Като е проповядвал републиката и събарянето на монархическите тронове, този парвеню е губел ума и дума от щастие, когато някой дук променял своята следобедна разходка, за да изпроводи някого от неговите приятели.