Стендал - Червено и черно

Един ден в края на утринния прием, когато Жулиен беше с черна дреха и те се занимаваха с текущи дела, той така забавлява господин дьо Ла Мол, че маркизът го задържа два часа и поиска без друго да му даде няколко банкноти, които неговият агент току-що бе му донесъл от борсата.

— Надявам се, господин маркизе, че няма да се отклоня от дълбокото си уважение към вас, ако ви помоля да ми позволите да кажа една дума.

— Говорете, приятелю мой.

— Нека господин маркизът бъде тъй добър и ми позволи да се откажа от този подарък. Той не е предназначен за човека в черен костюм и ще накърни съвсем обноските, които толкова милостиво се разрешаваха на човека в синия фрак.

Той се поклони извънредно почтително и излезе, без да се озърне.

Тази постъпка се стори забавна на маркиза. Вечерта той я разказа на абат Пирар.

— Аз трябва да ви призная най-сетне едно обстоятелство, скъпи ми абате. Мене ми е известен произходът на Жулиен и аз ви позволявам да не пазите в тайна това, което съм ви доверил.

„Неговото поведение тази заран е наистина благородно — помисли маркизът — и аз ще го направя благородник.“

Мина известно време и маркизът най-сетне почна да излиза.

— Идете да поживеете два месеца в Лондон — каза той на Жулиен. — Извънредни и други куриери ще ви донасят получените от мен писма заедно с моите бележки. Вие ще съставяте отговорите и ще ми ги пращате, като туряте всяко писмо при неговия отговор. Аз пресметнах: закъснението ще бъде само пет дни.

Като препускаше с пощенската кола по пътя за Кале, Жулиен се чудеше на тези нищожни дела, за които го изпращаха.

Ние няма да говорим с какво чувство на омраза и едва не на ужас той стъпи на английска земя. Читателят знае неговата безумна страст към Бонапарт. Във всеки офицер той виждаше сър Худсон Лоу, във всеки важен сановник — лорд Бетхърст, който заповяда безсрамията в Света Елена и получи в награда за тях министерски пост за десет години.

В Лондон той узна най-сетне какво е висшето пустославие. Той се свърза с млади руски дворяни, които го посветиха в тайните му.

— Ние сте предопределен от съдбата, драги Сорел — казваха му те. — Вие имате в природата си този студен израз на лицето, далечен и чужд на преживяваното от вас чувство, който ние се мъчим да си придадем.

— Вие не сте разбрали своя век — каза му княз Коразов; — правете винаги обратното на това, което очакват от вас! Ето, честна дума, единствената религия на епохата. Не бъдете нито безумец, нито лицемер, защото тогава ще чакат от вас безумства и преструвки и правилото ще бъде нарушено.

Един ден Жулиен се покри със слава в гостната на дук дьо Фиц-Фолке, който го беше поканил на обед заедно с княз Коразов. Те чакаха цял час. Сред двадесетте чакащи особи Жулиен се държа така, че, за него се споменава още между младите секретари на тогавашното лондонско посолство. Изразът на лицето му бе безподобен.

Въпреки приятелите си денди той поиска да види прочутия Филип Вен, единствения философ на Англия след Лок. Той го завари в затвора, дето прекарваше седмата година от затворничеството си. „Аристокрацията не се шегува в тази страна — мислеше Жулиен, — нещо повече: Вен е опозорен, охулен и т.н.“

Жулиен го намери жизнерадостен; яростта на аристокрацията го забавляваше. „Ето — каза си Жулиен на излизане от затвора — единствения весел човек, когото видях в Англия.“

„Няма за тираните по-полезна идея от идеята за бога“ — му беше казал Вен.

Ние няма да излагаме останалата част от системата, защото е цинична.

— Какви интересни впечатления ми носите от Англия? — го запита господин дьо Ла Мол, когато Жулиен се върна.

Той не отговори.

— Какви впечатления носите, интересни, или не? — нетърпелива повтори маркизът.

— Първо — каза Жулиен, — и най-мъдрият англичанин е луд един час през деня; навестява го демонът на самоубийството, който е бог на тази страна.

Второ, умът и геният губят двадесет и пет на сто от своята стойност, когато слязат на английския бряг.

Трето, няма нищо на света по-хубаво, по-дивно, по-трогателно от английския пейзаж.

— Сега е мой ред — каза маркизът. — Първо, защо на бала у руския посланик сте казали, че във Франция има триста хиляди младежи по на двадесет и пет години, които страстно жадуват за война? Мислите ли, че това е приятно на кралете?

— Човек не знае какво да каже, когато говори с нашите велики дипломати — отвърна Жулиен. — Те имат мания да завързват сериозни спорове. Ако се придържаш към общите изтъркани мисли във вестниците, ще минеш за глупак. Ако си позволиш нещо вярно и ново, чудят се, не знаят какво да отговорят, а на другия ден още в седем часа заранта ти съобщават чрез първия секретар на посолството, че си се държал непристойно.