Стендал - Червено и черно

Веднага щом се разделиха, кавалер дьо Бовоази отърча да събере сведения: те не бяха блестящи.

Той гореше от любопитство да узнае нещо за своя противник; прилично ли ще е да го навести? Малкото сведения, които можа да получи, не бяха много насърчителни.

— Всичко това е ужасно! — каза той на своя секундант. — Немислимо е да призная, че съм се бил с някакъв прост секретар на господин дьо Ла Мол и само за това, защото моят кочияш ми е откраднал визитните картички.

— Можете да не се съмнявате, че това ще се стори сметно.

Още същата вечер кавалерът дьо Бовоази и неговият приятел разправиха навсякъде, че този господин Сорел, несъмнено безукорен млад човек, бил незаконороден син на един близък приятел на маркиз дьо Ла Мол. На тази история повярваха лесно. Веднъж утвърдена тя, младият дипломат и неговият приятел благоволиха да направят няколко посещения на Жулиен през двете седмици, които той прекара в стаята си. Жулиен им призна, че през живота си е ходил само веднъж в Операта.

— Това е невероятно — казаха му те, — та всички ходят само там; трябва при първото си излизане да отидете при „Граф Ори“.

В Операта кавалер дьо Бовоази го представи на знаменития певец Джеронимо, който имаше по това време грамаден успех.

Жулиен едва не се влюби в кавалера; тази смесица от самоуважение, от тайнствена важност и младежка суетност го довеждаше до възторг. Така например кавалерът заекваше малко само защото имаше честта да се среща често с един важен велможа, който страдаше от същия недостатък. Никога още Жулиен не беше виждал в едно същество събрани заедно подобна забавна странност с такова съвършенство на обноските, на които един клет провинциалист трябва да се стреми да подражава.

Виждаха го в Операта с кавалера дьо Бовоази; това познанство накара хората да споменават името му.

— Хубаво! — каза му един ден господин дьо Ла Мол. — Значи, вие станахте незаконороден син на един богат благородник от Франш-Конте, мой задушевен приятел?

Маркизът пресече Жулиен, когато той поиска Да възрази, че не е допринесъл с нищо за разпространяването на този слух.

— Господин дьо Бовоази не искаше да кажат за него, че се е бил със сина на дърводелец.

— Знам това — каза господин дьо Ла Мол. — Сега от мен зависи да затвърдя този разказ, удобен за мене. Но аз ще ви помоля за една услуга — тя ще ви отнеме само половин час от времето ви: всеки ден, когато Операта има представление, в единадесет и половина часа присъствувайте във вестибюла при разотиването на отбраното общество. Аз виждам у вас понякога провинциални обноски, ще трябва да се отървете от тях; пък и не е зле да опознаете, дори само по лице, високопоставените сановници, до които може един ден да ви пратя с някоя поръка. Отбийте се в театралната каса, за да ви знаят там; даден ви е свободен пропуск.

Читателят е може би изненадан от този непринуден, едва ли не приятелски тон; ние забравихме да кажем, че от шест седмици маркизът бе принуден да пази стаята, защото бе получил пристъп от подагра.

Госпожица дьо Ла Мол и майка й бяха в Иер, при майката на маркизата. Граф Норбер се виждаше с баща си само за минута; те се намираха в много добри отношения помежду си, но нямаха какво да си кажат. Господин дьо Ла Мол, принуден да разговаря само с Жулиен, се учуди, като откри у него мисли. Той го караше да му чете вестниците. Скоро младият секретар бе сам в състояние да избира любопитните места. Имаше един нов вестник, който маркизът не можеше да понася; той беше се заклел да не го чете никога, а всеки ден говореше за него. Жулиен се смееше. Възмутен от днешното време, маркизът поиска да му четат Тит Ливий; импровизираният превод, направен от латински текст, го забавляваше.

Един ден маркизът каза с онази преувеличена учтивост, която често дразнеше Жулиен:

— Позволете ми, драги Сорел, да ви подаря един син фрак; когато ви се поиска да го облечете и дойдете у мене, вие ще бъдете в моите очи по-младият брат на граф дьо Шон, сиреч син на моя приятел стария дук.

Жулиен не разбра съвсем какво означаваше това; същата вечер той рече да отиде при маркиза в синия фрак. Маркизът се държа с него като с равен. Жулиен притежаваше сърце, способно да оцени истинската учтивост, но нямаше понятие за нейните отсенки. Преди тази приумица на маркиза той беше готов да се закълне, че е невъзможно да бъде приет от него с по-голямо внимание. „Какъв изумителен талант!“ — каза си Жулиен, когато стана да си отиде и маркизът му се извини, че не може да го придружи поради подаграта.