Стендал - Червено и черно

Тази странна прищявка накара Жулиен да се замисли. „Не се ли подиграва с мене?“ — помнели той. И отиде да се посъветва с абат Пирар, който, не тъй учтив като маркиза, вместо да му отговори, подсвирна и заговори за друго нещо. На другия ден заранта Жулиен се представи на маркиза в черен костюм, с папка и писма за подпис. Маркизът го прие по старому. Вечерта, когато дойде в синия фрак, тонът на маркиза бе съвсем различен и напълно учтив, както предната вечер.

— Тъй като много не се отегчавате, като навестявате в своята доброта един клет болен старец — каза му маркизът, — вие ще трябва да му разкажете за всички малки случки от вашия живот, но откровено, без да мислите за друго освен за това — разказът ви да бъде ясен и занимателен. Защото трябва да се забавляваме — продължи маркизът, — всичко друго в живота е лъжовно. Един човек не може да ми спасява всеки ден живота на война или да ми подарява всеки ден по един милион; но ако имах тук при своя шезлонг Риварол, той би ме избавял всеки ден от един час мъки и досада. Аз често се виждах с него в Хамбург през време на емиграцията.

И маркизът разправи на Жулиен някои анекдоти за Риварол с хамбургците, които се събирали по четворица, за да могат да разберат някое негово остроумие.

Господин дьо Ла Мол, принуден да се задоволява с обществото на малкия абат, поиска да го поразмърда. Той закачи гордостта на Жулиен. Тъй като от него искаха истината, Жулиен реши да каже всичко, но да премълчи за две неща: за фанатичния си възторг към едно име, което сърдеше маркиза, и за пълното си безверие, което не подхождаше много на един бъдещ поп. Неговият малък сблъсък с кавалер дьо Бовоази дойде тъкмо навреме. Маркизът се смя до сълзи на сцената в кафенето на улица Сент-Оноре с кочияша, който го обсипал с мръсни ругатни. Това бе време на пълна искреност между господаря и неговия любимец.

Господин дьо Ла Мол се заинтересува от този своеобразен характер. Отначало той насърчаваше причудите на Жулиен, за да се забавлява с тях; ела скоро почна да му се струва по-забавно да поправя лекичко някои погрешни схващания на младия човек. „Другите провинциалисти, дошли в Париж, се възхищават от всичко — мислеше маркизът, — този мрази всичко. Те преливат от възторзи, на този липсват достатъчно и глупците го вземат за глупак.“

Пристъпът от подагра продължи поради големите зимни студове и трая няколко месеца.

„На, човек се привързва към някоя хубава болонка — казваше си маркизът, — защо тогава се срамувам аз толкова, че съм се привързал към този малък абат? Той е своеобразен. Аз се отнасям към него като към син; та какво от това, къде е тук неудобството? Тази приумица, ако продължи, ще ми струва един диамант от петстотин луидора в завещанието ми.“

Веднъж разбрал твърдия характер на покровителствувания от него младеж, не минаваше ден маркизът да не го натовари с някоя нова работа.

Жулиен с ужас забеляза, че този важен сановник понякога му дава противоречиви нареждания за една и съща работа.

Това можеше сериозно да изложи Жулиен. Отсега нататък, когато дохождаше при маркиза, той носеше тетрадка, дето вписваше нарежданията, а маркизът слагаше под тях подписа си. Жулиен нае един писар, който преписваше решенията по всяко дело в отделна книга. В тази книга се нанасяха и копия от всички писма.

Отпърво този замисъл се стори на маркиза извънредно смешен и досаден. Но не минаха и два месеца и маркизът се убеди в предимствата му. Жулиен му предложи да наеме някой чиновник, служил по-рано у някой банкер, за да може да води двойно счетоводство по всички приходи и разходи от земите, които Жулиен беше натоварен да управлява.

Тези мерки изясниха за маркиза до такава степен собствените му дела, че той си позволи удоволствието да предприеме две-три нови сделки без помощта на своя агент, който го крадеше.

— Вземете три хиляди франка за вас — каза той един ден на своя млад служител.

— Господине, поведението ми може да ми навлече клевети.

— Какво искате тогава? — подзе сърдито маркизът.

— Да благоволите да вземете решение и да впишете собственоръчно в тетрадката; това решение ще ми даде трите хиляди франка. — Впрочем господин абатът Пирар даде мисълта за това счетоводство. Маркизът с отегчения вид, който имал маркиз Дьо Монкад, когато изслушвал отчета на господин Поансон, своя домоуправител, вписа това решение.

Вечер, когато Жулиен се явяваше в синия си фрак, за дела не ставаше никога дума. Благосклонността на маркиза ласкаеше толкова вечно страдащото самолюбие на нашия герой, че скоро той неволно почувствува някаква привързаност към този мил старец. Не че Жулиен беше чувствителен, както това се разбира в Париж; но той не беше чудовище, а след смъртта на стария полкови хирург никой не му беше говорил с такава доброта. Той забелязваше с почуда, че маркизът щадеше честолюбието му с такова внимание, каквото не бе наблюдавал дори у стария хирург. И разбра най-сетне, че хирургът се гордееше повече със своя кръст за храброст, отколкото маркизът със своята синя лента. А бащата на маркиза беше голям велможа.