Аркадий Стругацки - Второто нашествие на марсианците ((Записки на един здравомислещ))

Побързах към „петачето“.

Почти всички наши се бяха скупчили пред входа на кметството и ожесточено спореха около някакви странни следи в праха. Оставил ги самият марсианин — това вече било известно съвсем точно. Морфей твърдеше, че дори той, препатилият бръснар и масажист, никога не бил виждал такива чудовища. „Паяци бе — казва, — грамадни мъхнати паяци. Тоест при тях самците са мъхнати, а самките — съвсем голички. Ходят на задните лапи, а с предните хващат. Видя ли следите? Гнусна работа! Съвсем като дупки. Ей на, оттук е минал.“ „Работата не е там, че е минал — дълбокоумно нарежда Силен. — На Земята силата на привличане е по-голяма; Аполон ще потвърди, че те така с краката не са способни дори да мръднат. И затова си имат специални пружинени кокили, които правят въпросните дупки.“ „Правилно, кокили — потвърждава Япет с превързана буза. — Само дето не са съвсем кокили. Кола имат такава, на кино съм я виждал. Не на колела, ами на такива лостове като кокили.“ „Пак нашият ковчежник го е измъдрил — подхвърля злъчният Парал. — Миналия път удари град с невиждана сила, поминалия налетяха скакалци, а сега и марсиани е уредил — на нивото на епохата, във връзка с овладяването на космическото пространство.“ „Не мога да гледам тези следи равнодушно — казва Морфей. — Гнусна работа. Да бяхме му ударили по едно, старчета?“ Калаид, който отдавна се натискаше, съскаше и се гърчеше, на края произнесе: „В-времм-мето е чуд-десно, момчета, к-как спахте?“ Заради този свой дефект на речта той винаги изостава от хода на събитията. А ветеринар е все пак човекът, можеше и да каже нещо полезно относно следите. „А Миртил вече си плю на петите“ — казва Димант, кикотейки се глупаво. — „Сбогом, казва, Диманте, ние с теб свястно я карахме. Наглеждай, казва, бензиностанцията, а ако ли стане нещо, казва, изгори я, за да не попадне в ръцете на врага.“ Тук аз предпазливо питам какво се чува за Маратина. „Маратина, казват, изгоряла до основи — откликва с охота Димант. — Звънили оттам, казват, предлагат да се запази спокойствие.“ Убедих се окончателно, че всичко това са зловредни слухове и бях готов да ги опровергая, но точно тогава се разнесе вой на полицейска сирена и всички се обърнахме.

През площада със заешки зигзаг търчеше, залитайки, Минотавър, опърпан и подпухнал, а Пандарей го преследваше на полицейски всъдеход. Стърчеше прав, сграбчил предното стъкло, и крещеше, размахал белезници. „Край, сега ще го стигне“ — предсказа Морфей. „Лесно е да се каже — възрази Димант. — Я виж.“ Минотавър изтича до един телеграфен стълб, обгърна го с ръце и крака и запълзя нагоре. Но Пандарей вече беше скочил от всъдехода и се вкопча в гащите му. Двамата с младшия полицейски смъкнаха нужникаря от стълба, бутнаха го в колата и му надянаха белезници. След това младшият полицейски го отведе, а Пандарей, изтривайки се с носна кърпа и разкопчавайки се ходом, тръгна към нас. „Хвана го — рече Морфей на Димант. — Вечно спориш.“ Пандарей се приближи и попита какво ново. Обясниха му за марсианските следи. Той незабавно приклекна и потъна в изследване на обстоятелствата. Дори ме обхвана неволно уважение към него — веднага се набиваше на очи истинската му професионална рутина: гледа следите някак отстрани, без да докосва нищо. Предчувствувах, че ей сега всичко ще се изясни. Пандарей обикаляше около следите като патица, широко клатейки опънатия си задник, и непрекъснато повтаряше: „Аха… Всичко е ясно… Аха… Ясно…“ Ние търпеливо чакахме, само Калаид се напъваше да произнесе нещо и съскаше. На края Пандарей се изправи с пъшкане и оглеждайки площада, сякаш с намерението да открие някого, произнесе решително: „Двама. Парите са изнесли в чувал. Единият притежава бастун с шип, вторият пуши «Астра».“ „И аз пуша «Астра»“ — подхвърля злъчният Парал. И Пандарей веднага го фиксира. „Какви двама? — пита Димант. — Марсиани ли?“ „И аз в началото мислех, че не са наши — бавно започва Пандарей, без да сваля поглед от Парал. — И аз ей така си мислех в началото, че са момчетата от Милее.“ Тук най-после Калаид се отпушва: „Н-н-няма да го ст-т-тигне с колата.“ „И какво става с марсианите? — пита Димант. — Не разбирам.“ Пандарей, все така игнорирайки директните въпроси, оглежда Парал. „Я ми дай цигарката си, старче“ — казва. „Това пък защо?“ — пита Парал. „Интересувам се да видя маниера на твоето захапване — обяснява Пандарей, — а също и къде си бил между шест и седем тази сутрин.“ Ние се обърнахме към Парал и тогава Парал рече, че според него Пандарей е най-големият тъпак в света, ако не се брои онзи кретен, който е назначил Пандарей на работа в полицията. Бяхме принудени да се съгласим и започнахме да тупаме старшията по гърба: „Да, Пандарей, ти, старче, го даде на празен ход. Не разбра, Пан, че тези следи са марсиански. Пък и откъде, дърто, да си чувал за марсианите? Това не ти е нужникарят!“ Пандарей започна по-малко да се издува, но тогава от кметството излезе еднокракият Полифем и ходом се вряза в нашето веселие. „Мръсна работа, старчета! — загрижено каза той. — Марсианците настъпват, завзели Милее! Нашите бягат, изгарят посеви, взривяват мостове зад гърба си.“ Пак ми се подкосиха краката, даже нямах сили да се дотътря до скамейката. „Направили десант на юг, две дивизии! — викна Полифем. — Скоро ще са тук!“ „Те вече бяха тук — рече Силен. — На такива специални кокили. Ей, на следите…“ Полифем само хвърли бегъл поглед и заяви с негодувание, че това били неговите следи, и всички веднага разбрахме — наистина неговите са. Даже не неговите, а на дървения му крак. За мен това беше голямо облекчение. Тогава Пандарей закопча куртката си от горе до долу и гледайки над главите ни, кресна: „Поговорихме — край! Разпръсниии се! В името на закона.“