Аркадий Стругацки: Второто нашествие на марсианците ((Записки на един здравомислещ))

Спорът ни завърши с това, че Ахил донесе мечтаната бутилка и ударихме по чашка джин. Търговията му нещо не върви. Струва ми се, че и за джина не биха му стигали парите, ако не беше мадам Персефона. И днес дойдоха от нейно име. „Мога да предложа антибебе“ — казва Ахилес с деликатен шепот… „Не — отговаря куриерката, — помолиха за нещо по-сигурно.“ По-сигурно, виждате ли, за нея! Дотича и чирачето на Япет за капки против зъбобол, повече никой не намина и си побъбрахме до насита. Смених розовата „Монумент“ за неговата серия „Червен кръст“. Всъщност „Червен кръст“ не ми е притрябвала, но завчера Харон ми рече, че в редакцията се е получило обявление: „Търся «Червен кръст», предлагам с обърната препечатка.“ Трябва да се признае, колкото и да е странно — Харон е единственият в нашата къща, който не ми се надсмива. Въобще, ако размислим трезво, той съвсем не е лош човек и Артемида постъпва не само аморално, но е неблагородно. Пък и този Никострат да е нещо!

Прибирам се в къщи към девет и гледам — двамината пак си седят в градинката на скрито, е, не се целуват, но все пак човек трябва да има и съвест! Влязох в градината, хванах Артемида за ръката и му заявявам на онова конте: „Довиждане, господин Никострат, лека нощ.“ Артемида си дръпва ръката и хуква, без да каже думичка. А онзи нехранимайко, опитвайки се несръчно да прикрие неловката ситуация, захваща да ми приказва за общинските препоръчителства, които следвало да се прилагат към молбата за пенсия. Стоя и го слушам. С тояга трябва да го изхвърля от градината, пък стоя и го слушам. Проклета моя деликатност.

И неувереност. Това вече е комплекс за малоценност! Изведнъж онзи се ухилва гадничко и казва: „А как живее очарователната госпожа Хермиона? Вие, господин Аполон, сте късметлия. От такава икономка и аз не бих се отказал.“ Нещо вътре в мен се преобърна и съвсем онемях. А онзи, без да дочака отговор — пък и за какво ли му е моят отговор? — си тръгва, кикотейки се по цялата улица, а аз останах сам в тъмната градина.

Няма как, трябва да узаконя някак отношенията си с Хермиона. Знам, че това хич и не ми е дотрябвало, но душевното спокойствие изисква жертви.

Понякога ме обхваща истински ужас при мисълта, че работата с пенсията не върви. Всичко в мен се свива и с нищо не мога да се захвана.

Но ако разсъждаваме логично, всичко трябва да завърши в най-благоприятна светлина. Първо: изкарах като учител тридесет години, ако не се брои прекъсването през войната. По-точно — тридесет години и два месеца. Второ: нито веднъж не съм сменял местоработата си, никога не съм прекъсвал стажа заради пътувания и тям подобни отвличащи обстоятелства и само веднъж преди седем години взех кратковременна неплатена отпуска. А участието във военните действия не може да се смята за прекъсване на стажа — това е ясно. По приблизителни сметки през моите класове са минали над четири хиляди ученици, почти цялото сегашно градско население. Трето: в последните години заемах авторитетно положение и точно три пъти съм замествал директора през неговите почивки. Четвърто: работих безупречно, имам шестнадесет благодарности от министерството, личен адрес от покойния вече министър по повод петдесетгодишнината ми, а също и бронзов медал „За усърдие на нивата на народната просвета“. Отделил съм специално чекмедже за благодарствени писма от родители. Пето: моята специалност. Сега всички са откачили с този Космос, така че астрономията е актуален предмет. Според мен и това е довод. И като погледнеш всичко — може ли да има някакви съмнения? Ако бях на мястото на министъра, без да се замислям, щях да дам на такъв като мен първа степен! Господи, кога най-после ще се успокоя? Всъщност не ми трябва чак толкова много в този живот: три-четири цигарки, напръстник коняче, дребни пари за карти и това е. Е, и за марките, разбира се. Първа степен са цели сто и петдесет месечно. Сто ще давам на Хермиона за домакинството, двадесет — в книжка бели пари за черни дни, а останалото ще си е само за мен. И за марки ще стигат, и за всичко останало. Нима не съм заслужил?

Лошо е, че старият човек никому не е потребен. Изстискат те като лимон и върви да мреш. Благодарности, поздравления? Че кого вече интересува това? Медал? Че кой вече няма медал? И винаги ще се намери някой да се заяде, че си бил в плен. Бил ли си в плен? Бил съм. Три години? Три. Край! Значи, стажът ти се прекъсва за три години, получавай си третата степен и не раздувай преписката.