Аркадий Стругацки: Второто нашествие на марсианците ((Записки на един здравомислещ))

Господи, сега пък и Артемида! Оказва се, че тя все пак се е забъркала с този Никострат. И това ми било дъщеря… Ама нейсе…

Около един през нощта бях събуден от силен, макар и далечен грохот и изумен от зловещата игра на червени петна по стените на спалнята. Грохотът беше тътнещ и сгромолясващ се като при земетресение, целият дом се люлееше, стъклата звънтяха и шишенцата от лекарства подскачаха върху нощното шкафче. Уплашено се втурнах към прозореца. Небето на север пламтеше: сякаш там, отвъд далечния хоризонт, земята се е разтворила и изхвърля до самите звезди фонтани от разноцветен огън. А онези двамата, слепи и глухи, озарявани от адските сияния и разтърсвани от подземните тласъци, се прегръщат на пейката точно под моя прозорец и се целуват уста в уста. Веднага познах Артемида, реших, че Харон се е върнал и тя така му се радва, че ето на — целува се с него като годеница, вместо да го замъкне направо в спалнята. А след секунда в светлините на заревото различих знаменитото вносно сако на господин Никострат и сърцето ми се преобърна. Точно в такива минути човек изгубва здравето си. Пък не може да се каже, че беше гръм от ясно небе: ширеха се слухове, намеци, закачки всякакви. И все пак бях съвсем смазан.

Държейки се за сърцето и абсолютно не разбирайки какво трябва да предприема, както си бях бос, се домъкнах до гостната и започнах да звъня в полицията. Ама ха се опитай да звъниш в полицията точно когато ти трябва! Телефонът дълго беше зает и на всичко отгоре дежурен се оказа Пандарей. Питам го що за феномен се наблюдава на хоризонта. Той не разбира какво е това феномен. Питам го: „Можете ли да ми кажете какво се случва отвъд северния хоризонт?“ Иска да бъде осведомен къде е това, вече не знам как да му обясня, но точно тогава той включва. „Аха — казва, — вие относно пожара?“ — и съобщава, че действително се наблюдавало някакво горене, но що за горене е и на какво още, не било установено. Домът се тресе и скърца, на улицата неистово крещят нещо за война, а това дърто магаре започва да ми разказва, че при него в участъка довели Минотавър мъртвопиян, осквернил ъгъла на резиденцията на господин Лаомедонт, не можел да стои на краката си и даже да се бие не можел. „Ще предприемете ли мерки, или не?“ — прекъсвам го аз. „Това и ви втълпявам, господин Аполон — обижда се магарето му с магаре. — Трябва да попълвам протокол, а вие тук се скъсахте да звъните. Ако всички чак толкова ги вълнува някакъв пожар…“ „А ако е война?“ — питам. „Не е война — заявява той. — Щях да зная.“ „А ако е изригване?“ — питам. Той не разбира какво е това изригване, не издържам и трясвам слушалката. Целият мокър от този разговор се върнах в спалнята и нахлузих халат и пантофи.

Грохотът сякаш поутихна, но сиянията продължаваха, а онези двамата вече не се целуваха, даже не седяха прегърнати. Държаха се ръка за ръка, при това всеки можеше да ги види, защото от огъня на хоризонта беше като ден, само светлината не беше вече бяла, а червенооранжева и по нея пълзяха облаци кафяв дим с цвят на рядко кафе. Съседите тичаха по улицата кой както намери, госпожа Евридика дърпаше всеки за пижамата и настояваше да бъде спасена; само Миртил делово извади от гаража камиончето си и се захвана с домочадието да пренася имуществото. Истинска паника като в добрите стари времена, отдавна такова чудо не съм виждал. Но разбирах, че ако действително е започнала атомна война, по-добро местенце от нашето градче — да се скриеш, да поседиш, да изчакаш — няма да се намери в целия окръг. А ако е изригване, то е далечно, и, значи, пак нищо не заплашва градчето. Ама е съмнително да е изригване — къде ти при нас изригване!

Качих се горе и се заех да будя Хермиона. Е, тук всичко си беше, както винаги: „Пукни, пияницо, през нощта не се пие, нищо сега не ми се иска“ — и прочие. Тогава започнах гръмогласно и убедително да й разказвам за атомната война и за изригването, малко пресилвайки, естествено, иначе нищо нямаше да излезе. Това й подействува, скочи от леглото, блъсна ме и се устреми направо към кухнята, мърморейки:

„Сега ще видя, сегичка и тогаз се пази…“ Отвори бюфета и обследва бутилката коняк. Бях спокоен. „Че откъде си се върнал такъв? — пита, подушвайки ме недоверчиво. — От кой гнусен нощен вертеп?“ Но когато погледна през прозореца, когато видя на улицата полуразсъблечените съседи, когато видя Миртил, който — щръкнал само по гащи на техния покрив — гледаше на север с полеви бинокъл, вече не й беше до мен.