Аркадий Стругацки - Приказка за Тройката

Излязохме на улицата. Снежният Федя вече ни чакаше. Той стана от пейката и тримата, рамо до рамо, закрачихме надолу по улица „Първи май“.

— Трудно ли беше? — попита Федя.

— Ужасно — каза Едик. — Капнах от умора и да говоря, и да слушам, и отгоре на всичко май доста оглупях. Забелязвате ли, Федя, колко съм оглупял?

— Все още не личи — срамежливо рече Федя. — Обикновено започва да се усеща след един-два часа.

Тогава заявих:

— Искам да ям. Искам да забравя всичко. Хайде да отидем някъде и да се самозабравим. Да пием вино. Да хапнем сладолед…

Едик беше съгласен, Федя също не възразяваше, но се извини, че не пие вино и не го разбира това нещо — сладоледа.

По улиците имаше много народ, но никой не се шляеше по тротоарите, както обикновено става в градовете през летните вечери. Потомците на Олеговите дружинници и Петровите гренадири тихо и културно си седяха на верандите и мълчаливо ядяха семки. Семките бяха тиквени, слънчогледови, от диня и от пъпеш, а стълбищата и верандите — от дърворезба с орнаменти, дърворезба с фигури, дърворезба по струговани перила и просто от гладки дъски; прекрасни стълбища и веранди, сред които се срещаха и музейни екземпляри от преди много векове, обявени за паметници на културата и обезобразени с тежки чугунени плочи, доказващи, че държавата ги е взела под своя защита. Подире ни виеше хармоника — някой, както се казва, изпробваше гласа й.

Докато разглеждаше с интерес всичко наоколо, Едик разпитваше Федя за живота в планините. От самото начало вежливият Едик беше станал много симпатичен на Федя и той му отговаряше с желание.

— Най-страшната напаст — разказваше Федя — са алпинистите с китари. Не можете да си представите какъв ужас е, Едик, когато в родните ви тихи планини, където вдигат шум само лавините, пък и тях предварително ги знаеш кога ще тръгнат, изведнъж някой задрънка и затропа в ухото ти и започне с все сила да реве как „довчерашното сукалче“ се изкатерило по „жандарма“ и „запрашило по гребена“ и как после новоизлюпеният „снежен барс“ „утъпкал пъртина на земята“. Същинско бедствие е, Едик. Някои от нашите се поболяват от него, а най-слабите дори умират…

— Там, у дома, имам клавесин — продължи той замечтано. — Горе, на билото си седи клавесинът, на ледника. Обичам да свиря на него в лунните нощи, когато е тихо и няма абсолютно никакъв вятър. Тогава ме чуват кучетата в долината и започват протяжно да ми пригласят. Наистина, Едик, чак очите ми се изпълват със сълзи, толкова хубаво и печално излиза. Луна, в простора се носят звуци и някъде далеч-далеч вият кучета…

— А другарите ви как реагират на това? — попита Едик.

— В такива случаи те изчезват. Обикновено остава едно момче, но то не ми пречи. Накуцва горкият… Впрочем всичко това сигурно не ви интересува…

— Напротив, много ме интересува!

— Не-не… Но навярно бихте искали да узнаете откъде имам клавесин. Представете си, донесоха го алпинистите. Искаха да поставят рекорд и обявиха, че ще дотътрят в нашата планина клавесин. При нас — там горе, на върха — може да видите най-неочаквани предмети. Реши например някой алпинист да се изкачи до нас на мотоциклет — и ето че се сдобиваме с мотоциклет, макар и повреден… Китари сме намирали, велосипеди, бюстове разни, зенитни оръдия… Един искаше да постави рекорд, като се изкачи на върха с трактор, но не успял да се снабди с трактор, ама намерил валяк. Да бяхте го видели как се мъчеше с този валяк! Колко се стараеше! Но нищо не излезе от тази работа, не можа да стигне до снежната шапка. Някъде към петдесет метра не му достигнаха, иначе щяхме да си имаме и валяк… А ето го и Бърборан, сега ще ви запозная.

Стигнахме до входа на кафе-закусвалнята. Разкошното каменно стълбище бе увенчавано от ярко осветена площадка и там горе, досами въртящата врата, триеше подметките си Дървеницата Бърборан. Явно гореше от желание да влезе, но портиерът не го пускаше.

Бърборан вече беше побеснял от яд и затова изпускаше на талази силен мирис на скъп коняк — най-малкото „Курвоазие“. Федя на бърза ръка ни запозна с него, сложи го в кибритена кутийка и му нареди да кротува. Дървеницата се укроти, но щом влязохме в залата и открихме свободни места, тутакси се разположи удобно на стола и взе да тропа по масата, настоявайки да бъде обслужен. Естествено, той самият нищо не ядеше и не пиеше в кафе-закусвалнята, но жадуваше за справедливост и настояваше работата на сервитьорската бригада напълно да съответствува на високото звание, за което тази бригада се бореше. Освен това открито се перчеше пред Едик, защото вече знаеше, че Едик е пристигнал в Гмежскорпион лично за него, за Бърборан, като негов работодател.