Аркадий Стругацки - Приказка за Тройката

Трябваше нещо да направя… Незабавно трябваше да предприема нещо.

— … и накрая, седмо — разсъдливо говореше Едик, — на всеки специалист, а още повече на такава авторитетна организация би трябвало да е ясно, другари, че така наречената Черна кутия е само термин от теорията на информацията, който няма нищо общо нито с определен цвят, нито с определена форма на какъвто и да било реален предмет. И последното нещо на този свят, което може да се нарече Черна кутия, е тази пишеща машина „Ремингтън“, окичена с възможно най-простите електрически приспособления, с които човек може да се снабди във всеки електротехнически магазин, и на мен ми се струва странно, че професор Избегало натрапва на авторитетната организация изобретение, което всъщност не е никакво изобретение, и това решение може само да подкопае нейния авторитет.

— Протестирам — каза Заврънкулкис. — Първо, другарят представител отдолу наруши тук всички правила за водене на заседанията, взе думата, която никои не му е давал, а отгоре на това превиши и регламента. Това — първо. (С ужас видях, че печатът се залюля и слезе с няколко сантиметра надолу.) По-нататък, ние не можем да позволим на другаря представител да опозорява нашите най-способни хора, да очерня заслужилия професор и официален научен консултант, другаря Избегало, и да избелва стоящата тук пред нас и вече получила заслуженото одобрение на Тройката черна кутия. Това — второ. (Печатът се смъкна с още няколко сантиметра.) Накрая, другарю представител, би трябвало да знаете, че Тройката не се интересува от никакви изобретения. Обект на разследван е от Тройката са необяснените явления, в качеството на каквото в дадения случай се представя пред нас вече разгледаната и рационализирана черна кутия, наричана още евристична машина.

— Че то така ако вземем да даваме думата на всеки представител, може да седим тука цяла нощ — обидено добави Головодов.

Печатът пак послезе малко. Пролуката беше вече не повече от десет сантиметра.

— Това не е същата черна кутия — казах аз и проиграх два сантиметра. — Тази кутия не ми е нужна. (Още един сантиметър.) Протестирам! За какъв дявол ми е това старо кошче за боклук, в което има „Ремингтън“? Ще се оплача.

— Това си е ваше право — великодушно рече Заврънкулкис и спечели още един сантиметър.

— Едик — умоляващо го призовах аз.

Едик отново заговори. Той повика на помощ духовете на Ломоносов и Айнщайн, цитира най-прогресивните централни вестници, възпя науката и нашите мъдри организатори, но всичко беше напразно. Накрая Лавър Федотович взе да се уморява от това затруднение и прекъсвайки оратора, произнесе само една дума:

— Неубедително.

Чу се тежък удар. Големият кръгъл печат се впи в заявката ми.

Напуснахме стаята на заседанието последни. Бях смазан. Едик ме водеше, подкрепяйки ме за лакътя. Той също беше разстроен, но крачеше спокойно. Увличан от инерцията на своя агрегат, около нас кръжеше дядката Еделвайс. Той ми шепнеше уверения във вечна любов, обещаваше да ми мие краката и после да пие водата и настояваше за пътни и дневни пари. Едик му даде три рубли и му заповяда да намине чак вдругиден. Еделвайс изпроси още петдесет копейки за вредност и изчезна. Тогава ми поолекна.

— Не се отчайвай — каза Едик. — Все още не всичко е загубено. Върти ми се една мисъл в главата.

— Каква? — попитах вяло.

— Обърна ли внимание на речта на Лавър Федотович?

— Да — казах аз. — За какво ти беше всичко това?

— Проверявах има ли мозък — обясни Едик.

— Е, и?

— Ами нали видя — има. Има мозък и аз му го размърдах. Иначе той изобщо не действува. Главата му е пълна догоре само с бюрократични рефлекси. Но аз му внуших, че стои пред истинска евристична машина и че той самият не е Вуняков, а истински администратор с широк кръгозор. И ти видя, че работата потръгна. Наистина психиката му е невероятно еластична. Щом спрях въздействието на полето, не можах да открия у него никакви признаци на остатъчна деформация. Какъвто си беше, такъв си остана. Но нали това беше само контролно изпитание, сега ще пресметна всичко както трябва, ще настроя апаратурата и тогава ще видим. Не мисля, че е невъзможно да го променим. Ще го направим свестен човек и за нас ще е добре, и всички ще бъдат добре, и той ще е добре…

— Едва ли — казах аз.

— Знаеш ли — рече Едик — има теория за позитивната реморализация. Според нея от всяко същество, притежаващо поне искрица разум, може да излезе свестен човек. Друг е въпросът, че за всеки отделен случай се изисква особен метод. Просто сега ще трябва да намерим този метод. Така че не се измъчвай толкова. Всичко ще се оправи.