Аркадий Стругацки - Приказка за Тройката

Най-сетне Лавър Федотович почувствува, че е започнало да цари някакво безредие.

— Гррмм! — каза той и всички притихнаха. — Затруднение? Отстранете го, другарю Головодов.

С твърди крачки Головодов се приближи до Избегало, взе от ръцете му капака и внимателно го огледа.

— Другарю Зъбко! — каза той. — За какво имате заявка?

— За Черна кутия — омърлушено отвърна комендантът. — Води се по дело деветстотин и седмо.

— Не те питам кой номер е делото — възрази Головодов. — Питам те имаш ли заявка за черна кутия?

— Имам — призна си комендантът.

— Кой е дал заявката?

— Другарят Привалов от НИЧУВЪ. Ей го на, къде седи.

— Да — разпалено казах аз. — Ама моята Черна кутия всъщност не е кутия или, по-точно, изобщо не е кутия…

Обаче Головодов не ми обърна никакво внимание. Той огледа още веднъж капака на светло, после се приближи до коменданта и зловещо просъска:

— Виж какво бе, що за бюрократичен произвол си позволявате? Ти какво бе, не виждате ли какъв цвят е кутията? Че нали в твое присъствие беше рационализирана, ето другарят представител на науката седи пред очите ти и чака, ясно ли вие, да бъде изпълнена заявката му, отдавна стана време за вечеря, навънка вече е тъмно, а ти какво бе, с номерата тука ще ми жонглирате, а?

Усетих, че ме обзема някаква печал, че идните ми дни ще бъдат изпълнени с някакъв мъчителен кошмар, безвъзвратен и абсолютно ирационален. Но не разбирах откъде се появи това чувство и продължавах само да мърморя, че моята кутия не е съвсем черна кутия, а по-точно изобщо не е кутия. Искаше ми се да обясня на всички, да разсея недоразумението. Комендантът също гъгнеше нещо убеждаващо, но заплашвайки го с юмрук, Головодов вече се връщаше на мястото си.

— Кутията, Лавър Федотович, е черна — тържествено доложи той. — За никаква грешка не може да става дума, видях я с очите си. И заявка има, и представителят е тука.

— Това не е същата кутия! — в един глас проплакахме двамата с коменданта, но като ни проучи внимателно с бинокъла, Лавър Федотович явно реши, че няма никакъв смисъл да се занимава с нас и позовавайки се на мнението на народа, предложи да се пристъпи към незабавна утилизация. Не последваха никакви възражения, всички отговорни другари закимаха.

— Заявката! — възвести Лавър Федотович.

Моята заявка изникна на зеленото сукно пред него.

— Резолюция!!

На заявката се появи резолюция.

— Печат!!!

Вратата на сейфа се разтвори с трясък, отвътре лъхна на тежък канцеларски въздух и пред Лавър Федотович засвяткаха медните отблясъци на Големия кръгъл печат. Чак тогава разбрах какво ще се случи в следващия миг. И кръвта ми се смрази.

— Недейте! — извиках прегракнало. — Помощ!

Лавър Федотович пое печата с двете си ръце и го вдигна високо над заявката. Окопитих се и скочих на крака.

— Това не е същата кутия! — изревах с пълен глас. — Какво става тук… Едик!

— Един момент — каза Едик. — Спрете, моля ви, и ме изслушайте.

Лавър Федотович задържа неумолимия удар.

— Външен човек? — осведоми се той.

— Съвсем не — дишайки тежко, рече комендантът. — Представител. Отдолу.

— Тогава може да не го отстранявате — рече Лавър Федотович и щеше да възобнови процеса на официалното поставяне на Големия кръгъл печат, но в този миг се оказа, че е възникнало затруднение. Нещо пречеше на печата да бъде ударен. Отначало Лавър Федотович просто силно го натискаше, после стана и го налегна с цялото си тяло, но печатът така и не можеше да бъде положен — между листа и него оставаше пролука и широчината й явно не зависеше от усилията на другаря Вуняков. Човек можеше да си помисли, че междината е запълнена с някакво невидимо, но изключително еластично вещество, което възпрепятствуваше удара. Лавър Федотович видимо осъзна, че старанията му ще останат безплодни, защото седна, облегна се с лакти на масата и строго, макар и без всякаква почуда, се загледа в печата. А печатът висеше неподвижно на двайсетина сантиметра над заявката ми.

Екзекуцията се отлагаше и аз отново взех да възприемам заобикалящия ме свят. Едик разпалено и красиво говореше нещо за разума, за икономическата реформа, за добрината, за ролята на интелигенцията и за държавническата мъдрост на присъствуващите… Той, моят скъп приятел, задържаше печата, спасяваше ме, мене, глупака и лигльото, от бедата, която сам си бях докарал на главата… Присъствуващите го слушаха внимателно, но с явно недоволство, а Головодов се въртеше и току поглеждаше часовника си.