Омир - Одисея

Над Телемах се присмиваха те и го хулеха с думи.

Дръзко подхвърляше някой от тези надменни младежи:

„Я гледай! Не на шега Телемах гибелта ни замисля —

или от пясъчен Пилос ще вика мъстители в помощ,

или дори и от Спарта. Сега е той ревностен страшно.

Или се кани да иде в Ефира, земя плодоносна,

там да намери отрова, която убива живота,

в кратери там да я сипе и нас наведнъж да погуби.“

Други от тези надменни младежи отвръщаше бързо:

„Кой знае! След като той на извития кораб отплава,

може би както баща си далече от близки ще падне.

Немалко грижи тогава и нам ще докара. Ще трябва

да поделим помежду си имота му, но без палата,

той ще е на Пенелопа и нейния бъдещ избраник.“

Рече така. Телемах пък в просторната бащина изба

сводеста слезе. Лежаха там златни и медни богатства,

скринове, пълни с одежди, съсъди с масла ароматни.

Делви от глина стояха със старо услаждащо вино

редом надлъж до стената, побрали в издути търбуси

сока божествен несмесен, за оня ден пазен, през който

в своя си дом Одисей ще се върне след много неволи.

Порта двукрила и яко кована затваряше входа.

Там разпореждаше нощем и денем ключарката, дето

пазеше всички богатства с голяма грижовност и опит —

Евриклея, на Оп дъщерята, сина на Пизенор.

Нея синът Одисеев покани да влезе и рече:

„Моля те, майко, ела да налееш в двуухите кани

от благовонното вино — най-сладко след виното, дето

пазиш с надежда, дано да се върне пак този нещастник —

моят баща благороден, избягнал от страшните кери.

Амфори двайсет налей и отгоре сложи им захлупки.

Мяхове, плътно съшити, от кожа с брашно да напълниш.

Двадесет мерки да бъде брашното ечмичено ситно.

Само не казвай на друг — на едно място всичко наслагай.

Привечер аз ще го вдигна, щом моята майка възлезе

в горните китни покои готова за сън и отмора.

После ще ида аз в Спарта, оттам в песъчливия Пилос,

вест от мълвата да чуя, кога се завръща баща ми.“

Рече така. Евриклея бавачката в миг се разхълца,

гръмко започна да плаче и рече крилатите думи:

„Как ти дойде на сърцето такова желание, рожбо?

Де надалече в чужбина сега се гласиш да отиваш,

наша едничка утеха? Нали Одисей благороден

падна далеч от родина сред хора съвсем непознати?

Тръгнеш ли, в миг зад гърба ти женихите зло ще намислят —

как да те в клопка погубят, имота след туй да заграбят.

Тука при нас остани между близки! Защо ли е нужно

там по морето пустинно да скиташ в беди и неволи?“

А Телемах разсъдливият тъй на това й отвърна:

„Майко, не се тревожи — не действувам без боговете.

Но закълни се, че нищо на майка ми няма да кажеш

дни единайсет преди да изминат, дори и дванайсет,

или самата преди да открие, че аз съм отплавал.

Как се боя, да не би хубостта й от плач да помръкне!“

С клетвата, за боговете велика, старицата вкле се.

След като тя се закле и с обета свещен се зарече

бързо в двуухите кани му сипа от сладкото вино

кожени мяхове плътни стъкми и с брашно ги напълни.

А Телемах се завърна назад при тълпата женихи.

Друго замисли тогаз совооката дева Атина.

В образа на Телемаха обходи тя целия град и

де кого срещнеше пътем, отправяше тази покана:

всички да се съберат вечерта при подвижния кораб.

После с молба към Ноемон, на Фроний прекрасната рожба,

тя се обърна за кораб. И той обеща й охотно

Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднала сенки.

Пусна тогава в морето тя бързия кораб и в него

всякакви уреди сложи, за веслени кораби нужни,

и го докара до края на пристана. Спътници храбри

вече прииждаха там, призовавани все от Атина.

Друго замисли тогаз совооката щерка на Зевса.

На Одисей боговиден в дома тя довтаса чевръсто.

Лека умора разля върху всички женихи пияни,

техния ум помрачи, от ръцете им чашите грабна.

Всеки за сън към дома си пое, и не чакаха дълго

те из леглата, че дрямка изтегна на техните клепки.

Викна след туй Телемаха от пищно стъкмените стаи

и совооката щерка на Зевса така му продума,

образа взела на Ментор, по глас и по вид с него сходна:

„Бързо ела, Телемахе. Весларите красноколенни

вече седят до веслата и чакат от тебе повеля.

Хай да вървим, да не бавим на кораба повече пътя.“

Рече Атина Палада така и потегли пред него

с пъргави стъпки. Зад нея закрачи синът Одисеев.

След като вече дойдоха до кораба и до морето,

свариха там на брега къдрокосите свои другари.