Антон Страшимиров - Свекърва (комедия в пет действия)

Кереков (милва я) . Сестричката ми! Затова страдате вие жените, че сте малко слабодушни.

Госпожа Керекова. Видя ли? А преди малко викаше, че сме били жестоки. (Навън се звъни.) Те са! Те!

Дечка (пребледнява) . Не може…

Кереков (вика отляво слугинята) . Отърчи, Радке, и ако е зет ми с майка си, кажи им да почакат. (На жените.) Нека малко почакат — да усетят.

Дечка. Не бе, бате, то, може братовчедът да е.

Кереков и Керекова. Вълчо ли?

Дечка. Той е тука и ще дойде… с годеницата си. (Разплаква се силно.)

Кереков. Тъй ли?

Госпожа Керекова. Какво ти е мари, Дечке, коя му е годеницата?

Слугинята се връща.

Слугинята. Те са, господарю, казах им да почакат.

Кереков (на Дечка) . Е, как ще ги посрещнем?

Дечка (става с детето в ръка) . Как… (Плаче.) Какво ще… Ох, господи! (Простенва и избягва наляво, накъдето излиза и слугинята.)

Кереков. Бедната ми!

Госпожа Керекова. Не се одумвай, ами посрещни хората.

Кереков. Хм. (Излиза отдясно.)

Господин и госпожа Керекови, Костанда и Свилен.

Костанда, натъкмена цяла в черно, пристъпва като сватовница, със свити устни, малко усмихната, но щом поздравява, просълзява се.

Кереков (пропуща ги и вика навън) . Моме, дай торбата с орехи… тук ще се играе на орехи!

Госпожа Керекова. Ха-ха-ха-ха! Какъв си и ти, Павле!

Свилен. Нима аз бях крив, бати Павле…

Костанда. То аз съм, чеда, кривата.

Кереков. От сърце ли го казваш, или само си язичеца намазала?

Госпожа Керекова (смее се) . Ох, господи, мълчи, Павле! То ти си кривия, че като беше рекъл — „моята сестричка“.

Костанда. Не е лъжа, свате, то и ти сбърка.

Свилен. Мамо… ти вече ще мълчиш!

Кереков. Я! Браво бе, батенка! Виж, ти си се поиздигнал тъй, малко над живота…

Госпожа Керекова (поваля се на стол от смях) . Ох, Павли! Седнете де!

Костанда (като сяда) . То аз вече ще мълча, синко. Виждам, че бъркам, та ще мълча. Току да ви кажа, чеда, кълна се в бога… (Проплаква.)

Кереков. Не се кълни, стара майко… хората се кълнат само когато лъжат!

Костанда. Ох, боже, нека ми езикът изсъхне, ако вече думица лоша ми излезе от устата!

Кереков. Стига де! (Сяда.)

Свилен (сяда) . Стига, мамо! (Мълчат.)

Кереков. Е, сега?

Свилен. Сега, бати Павли, каквото кажете, аз скланям на всичко… Ушите ми изгоряха от срам.

Кереков. Кой знае… То мъжките уши в наше време са понадебелели май!

Госпожа Керекова (смее се) . Ох, бе, Павли бе. (На всички.) Я недейте такива! Дечка си изплака очите.

Кереков. Ст! (На Свилена.) Слушай, батинка, докато се решим на утрешния ден, някому наистина изгоряха ушите от срам, но… не твоите и моите, а на моята сирота сестрица! (Става развълнуван.) Не ви я давам на голи думи — баста! (Мълчат.)

Костанда (плаче). Господин Павле!

Кереков. Ст, ти мълчи! (На Свилен.) Припиши й къщата си да има и тя, да е на нещо господарка! Ето туй и нищо друго!

Костанда (става) . Бре, свате, че и ние същото приказвахме със сина си сега по пътя! Истина, господ ни чу! (Сяда.)

Кереков. Без господа! Той не е нотариус и в сметки не се бърка. (На Свилена.) Казвай!

Свилен. Истина, бати Павле, аз позаборчлях, та говорехме сега с мама да припишем къщата на Дечка, а за борчовете да гонят мене.

Кереков. Хм. (Ходи.) То е друго… Фу, дявол! Дечка е така мекодушна, че… че вий бихте я накарали да избяга и от рая… (Ходи.) Да, да!

Костанда. Свате Павле! Бог един знае какво аз претеглих.

Кереков. Какво си претеглила: позаключили те малко…

Костанда (поразена) . Какво… кой ме е заключил?…

Кереков. А, и ще криещ. То твоето сърце е от девет възела: един се отвързал, а още осем остават. Не ти вярвам аз тебе, не!

Костанда. Вярвай, свате!

Кереков (показва ъгъла на устата си) . Виж, имам ли жълто! Чуй какво ще ти кажа аз тебе: в моята къща стаите нямат ключове, та няма как да те заключват. Затуй ти ще дойдеш поне за две седмици да живееш у нас!

Свилен (твърдо) . Склони, мамо!

Костанда (огледва се отчаяно и проплаква) . Ще дойда, синко! Ако щете, и в гробищата ме заведете, чеда-а! (Цяла се тресе от плач.)

Госпожа Керекова. И ти, Павле! Не те е срам!

Кереков (сяда при Костанда) . Слушай, майчице… (Целува й ръцете.) И аз като сестра си имам меко сърце бе! Ти бъди на синца ни майка, че ние сме сираци. Ха стига, не плачи! Виж, да ти кажа, то ти не си толкоз лоша. Какви по-лоши има! Ето насреща ни, викат се Банкови, майка и парясана дъщеря са, взели снаха си подръка — бедната, — очи не може да отвори: дигат я в тъмни зори, карат я да им полива, да им готви, да им пере, да им слага и дига, да им постила и мете. И пак през нощта ще подсторят мъжа й да я бие.