Брус Стърлинг - Нашият невронен Чернобил

Изказвано е предположение, че уж някои домашни котки проявяват повишен интерес към телевизионните програми. Д-р Хотън хвърля върху това съждение скептичната светлина на критиката си, показвайки (с което аз съм съгласен), че котките прекарват повечето време в седнало положение, втренчени в пространството. Разглеждането на сменящите се на екрана картинки с нищо не е по-забележително от склонността на седящите до камината котки да се вглеждат в пламъка и, естествено, не означава „разбиране“ на смисъла на програмата. Но независимо от това са известни много случаи, когато котките са се научавали да натискат с лапа бутоните на дистанционното управление, а хората, които държат котки за борба с гризачите, твърдят, че сега котките дълго измъчват хванатите птици и мишки, при това с голяма изобретателност и в някои случаи с помощта на импровизирани инструменти.

Остава обаче връзката между развитите дендритни разклонения и способността за ръчен труд, за която ние по-рано не подозирахме, и в чието съществуване доктор Хотън ни убеждава в шестата глава. Тази концепция предизвика революция в палеоантропологията. Сега ние сме принудени с неудоволствие да признаем, че Pitecantropus robustus, отхвърлен някога от еволюцията като маймуна-вегетарианец с големи челюсти, е бил, съдейки по всичко, много по-разумен от Homo sapiens. Изследването на неотдавна открит в Танзания изкопаем скелет, наречен „Леонардо“, показа, че черепният купол на питекантропа е криел под себе си мозък с обилни дендритни разклонения. Изказано беше предположение, че питекантропите са страдали от повишена „мислителна активност“, сходна с опасната за живота разсеяна гениалност, характерна за последните стадии на поразените от невронния чернобил. Оттук произтича печалната теория, че природата със силите на еволюцията е издигнала „бариера на тъпотата за приматите“, позволяваща на хората, за разлика от питекантропите, да продължават успешно да живеят и да се размножават подобно на останалите тъпи същества.

Но в същото време синергичните ефекти на дендритното разрастване и способността за ръчен труд ясно се виждат и сред някои неприматни видове. Аз се позовавам, разбира се, на общоизвестния „чернобилски скок“ на Procion lotor, американския енот. Поразителните достижения на енотите и на техните китайски родственици пандите заемат цялата осма глава.

В нея авторът изказва тъй наречената „съвременна гледна точка“, от която аз съм принуден да се разгранича. За мен лично е недопустима самата мисъл, че обширни участъци от американската дива природа поради вандалските действия на нашите тъй наречени „ивичесто-опашати братя по разум“ ще бъдат превърнати в „забранени зони“. Да, наистина при ранните опити да се обуздае хулиганската и размножаваща се с огромна скорост популация на тези бандити с маски бяха допуснати някои ексцеси, но нали и загубите на селското стопанство бяха жестоки. Спомнете си поне ужасните атаки на предварително самозаразилите се с бяс еноти-камикадзе!

Д-р Хотън настоява, че ще ни се наложи да „разделим планетата с братските цивилизовани видове“, и подкрепя своите аргументи със съмнителни за мен слухове за „културата на енотите“. Преплетените ивици кора, известни като „енотови вампуми“, са впечатляващи примери за способността на животните да се трудят, но по мое мнение никак не е доказано, че това наистина са „пари“. А тъй наречените техни „пиктограми“ на мен ми изглеждат като повече от случайни драсканици. Затова пък е неоспорим фактът, че числеността на популацията на енотите расте експоненциално, а самките всяка пролет раждат многобройно потомство. Авторът в приложението предлага да се намали налягането на пренаселеност, като се увеличи човешкото присъствие в космоса. Подобна схема ми се вижда неудовлетворителна и съшита с бели конци.

Последната глава е посветена на предположенията. Перспективата за съществуване на разумни плъхове е във висша степен отвратителна. Засега, слава богу, силната имунна система на плъховете, свикнала с бактериите и мръсотията, не се поддава на ретровирусна инфекция. Освен това, както ми се струва, популацията на дивите котки скоро напълно ще унищожи гризачите. Не боледуват и опосумите. Изглежда торбестите имат природен имунитет, правещ от Австралия убежище за изгубения засега свят на дивата природа. И досега съществува риск за китовете и делфините, но те едва ли някога ще излязат обратно на сушата независимо от (засега неизвестните) последици от чернобилизацията за китообразните. Маймуните пък, теоретично представляващи твърде съществена заплаха, са ограничени в малкото останали парчета тропическа гора и, подобно на хората, сякаш са устойчиви към заболяването.