Теодор Стърджън - Повече от човешки

Най-после тя проговори:

— Дотук ти откри всичко сам, Хип. Стъпка по стъпка. Аз само те водех на места, на които можеше по-лесно да го направиш. И… искам да продължим така.

— Не е нужно — увери я той. — Вече съм голямо момче. Много се промених. Върнах се към живота. Не може да има още много за откриване.

— Има — каза тя тъжно. — Много.

Той поклати уверено глава.

— Казвам ти, че знам. Да разбера нещо за тези деца, после за тази Алиша Кю и после адреса, на който са се преместили — това беше накрая; там успях да докосна с върха на пръстите си… онова, което се мъчех да хвана. Трябва ми още само едно — адресът на децата, това е всичко. Той ще е там.

— Кой?

— Ами този, когото търся. Той се казва… — Хип скочи на крака. — Казва се…

Стовари с всичка сила юмрук върху дланта си и прошепна:

— Забравих го.

Сложи пламналата си ръка на тила, присви очи в усилието да си спомни. После се отпусна.

— Добре — каза той, — ще го открия, още сега.

— Седни — каза тя. — Трябва да продължиш, Хип. Седни и ме изслушай.

Той седна неохотно, погледна я сърдито. В главата му се въртяха картини и фрази, които сякаш всеки миг щяха да се изяснят. Защо не ме остави на мира? — помисли си той. — Защо не ме остави да си помисля малко? Но тъй като тя беше не друг, а Джейни, си замълча.

— Прав си, че можеш да го направиш — каза тя. Говореше бавно и много внимателно. — Ако искаш, утре можеш да отидеш в къщата, да вземеш адреса и да откриеш това, което търсиш. Но то няма да значи нищо за тебе. Нищо. Сигурна съм, Хип.

Той я погледна унищожително.

— Повярвай ми, Хип, повярвай ми!

Той се втурна през стаята, сграбчи я за китките, дръпна я, приближи лицето си до нейното.

— Ти знаеш! — кресна той. — Обзалагам се, че знаеш. Знаеш всичко, нали? И през цялото време си знаела. Аз си блъскам главата да си спомня, а ти си седиш и ме гледаш как се гърча!

— Хип! Хип, ръцете ми.

Той ги стисна още по-силно, разтърси я.

— Знаеш, нали? Знаеш всичко за мен.

— Пусни ме. Моля те, пусни ме. Хип, ти не знаеш какво правиш!

Блъсна я обратно на леглото. Тя сви крака и легна на една страна, подпряна на лакът. През сълзи, невероятни сълзи, които не бяха на Джейни, каквато я познаваше, погледна нагоре към него. Раздвижи китката на свободната си ръка.

— Ти не знаеш… не знаеш какво си — каза тя задавено и млъкна. Дишаше тежко. През тези невероятни сълзи очите й искаха да му кажат нещо, което той не трябваше да знае, нещо голямо, важно и измъчено, но той не можа да го прочете.

Бавно коленичи до леглото:

— Ах, Джейни, Джейни.

Устните й потрепнаха. Тя се опита да се усмихне, макар че това трудно можеше да се нарече усмивка. Докосна косата му и прошепна:

— Всичко е наред.

Отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Той сви крака, седна на пода, сложи ръцете си на леглото и опря буза на тях.

Тя каза със затворени очи:

— Разбирам, Хип. Наистина разбирам и искам да ти помогна. Искам да продължа да ти помагам.

— Не, не искаш — в гласа му прозвуча не горчивина, а някаква дълбока мъка.

Усети, може би по дишането й, че при думите му сълзите й отново бликнаха.

— Ти знаеш за мен. Знаеш всичко, което се мъча да открия. — Думите му прозвучаха като обвинение и той съжали, че ги е казал. Това бяха само разсъждения, но не можеше да ги изрази по друг начин. — Знаеш, нали?

Все още със затворени очи, тя кимна.

— Добре тогава.

Той се надигна тежко и отиде до стола. Когато иска нещо от мен — помисли си той злобно, — само седи и чака. Отпусна се на стола и погледна към нея. Тя не помръдваше. Той направи съзнателно усилие и прогони горчивината от мислите си, остави само съдържанието, изводите. Изчака малко.

Тя въздъхна, надигна се и седна на леглото. Като видя разрошената й коса и зачервените й страни, у него се надигна нежност, но той сурово я потисна.

— Трябва да ми повярваш, Хип. Трябва да имаш доверие в мен.

Той бавно поклати глава. Тя сведе поглед, вдигна ръка и изтри едното си око с опакото на китката си.

— Това парче кабел — каза тя.

Тръбата си лежеше на пода, където я беше изтървал, я вдигна.

— Какво за този кабел?

— Кога за пръв път си спомни, че го имаш, че е твой?

Той се замисли.

— В къщата. Когато отидох в къщата да питам.

— Нямах предвид тогава. Исках да кажа, след като се разболя.

— О — той затвори очи, намръщи се. — Витрината. Когато познах витрината и си спомних, че съм я счупил. Спомних си и после… Да! — каза той бързо. — Ти ми го сложи в ръката.