Теодор Стърджън - Повече от човешки

— Точно така. В продължение на осем дни преди това аз непрекъснато ти го слагах в ръката. Слагах го в обувката ти. В чинията ти. В сапуниерката. Веднъж мушнах четката ти за зъби в него. Всеки ден, по пет-шест пъти на ден, цели осем дни, Хип!

— Аз не…

— Не разбираш ли? Не те обвинявам.

— Не е това. Исках да кажа, че не ти вярвам.

Най-после тя го погледна. Едва сега той откри, че рядко се случваше да са заедно и очите й да не са приковани върху лицето му.

— Наистина — увери го тя. — Наистина, Хип. Така беше.

Той кимна неохотно.

— Добре де. Така да е. Какво общо има това с…?

— Почакай — каза тя умоляващо, — ще разбереш. Знаеш ли, че много пъти ти докосваше това парче кабел и отказваше да приемеш, че то съществува? Оставяше го да се търколи от ръката ти и не забелязваше, че то пада на земята. Стъпваше бос на него и дори не го усещаше. Веднъж то беше в храната ти, Хип. Набоде го на вилицата си заедно със зеления фасул, сложи края му в устата си и после просто го остави да падне, без да го забележиш!

— Ок-к… оклузия — произнесе той с усилие. — Така го нарече Бромфийлд. — Кой беше Бромфийлд? — Но отговорът му се изплъзна. Джейни продължаваше да говори.

— Точно така. А сега слушай внимателно. Когато му дойде времето, оклузията изчезна и ти стоеше с кабела в ръка и знаеше, че той наистина съществува. Но дотогава аз не бях в състояние да направя нищо, нищо, преди да е назрял моментът това да се случи!

Той се замисли.

— И… как стана това?

— Ти се върна назад.

— При магазина и витрината ли?

— Да — каза тя и веднага уточни: — Не. Друго искам да кажа. Ти се съживи в тази стая и… всъщност ти сам го каза — твоят свят започна да се разширява, стана достатъчно голям, за да побере една стая, после една улица, един град. Същото ставаше и с паметта ти. Паметта ти започна да включва вчера, миналата седмица, после затвора, после това, което е станало причина да влезеш в затвора. И в този момент кабелът започна да значи нещо за теб, нещо страшно важно. Но дотогава той не значеше нищо. Не значеше нищо до момента, в който паметта ти можеше да се върне достатъчно назад. И тогава той отново стана истински.

— Виж ти — каза той.

Тя сведе очи.

— Аз знаех за кабела. Можех да ти обясня. Непрекъснато се мъчех да насоча вниманието ти върху него, но ти не го виждаше, докато не беше готов да го видиш. Е добре, аз наистина знам много повече за тебе. Но не разбираш ли, че дори да ти кажа нещо, ти не би могъл да ме чуеш?

Той поклати глава, напълно замаян.

— Но аз… вече не съм болен!

Прочете отговора по изразителното й лице.

— Още ли съм…? — попита плахо, но после изведнъж в него избликна страшен гняв. — Хайде стига — изръмжа той, — да не искаш да кажеш, че изведнъж ще оглушея, ако ми кажеш къде съм завършил гимназия?

— Разбира се, че не — гласът й прозвуча нетърпеливо. — Искам да кажа, че това няма да означава нищо за теб. Няма да можеш да го свържеш с нищо. — Тя прехапа устни в усилието си да се съсредоточи. — Ето например ти няколко пъти спомена Бромфийлд.

— Кой? Бромфийлд ли? Не съм.

Тя го погледна с присвити очи.

— Спомена го, Хип. Спомена го преди по-малко от десетина минути.

— Така ли? — Той се замисли. Мисли напрегнато, после отвори широко очи. — Вярно! Споменах го.

— Добре. А кой е той? Какво общо имаш с него?

— С кого?

— Хип! — каза тя остро.

— Извинявай. Май малко се обърках. — Той отново се замисли, мъчейки се да си спомни всичко, всяка дума. Най-после промълви с усилие:

— Б-р-о-омфийлд.

— Вероятно пак ще ти се изплъзне. Това е само един проблясък от миналото, някъде много далеч. То няма да значи нищо за тебе, докато не се върнеш достатъчно назад.

— Да се върна назад ли? Как да се върна?

— Нали досега това правеше — върна се назад, спомни си как беше болен, после затвора, после как са те арестували и точно преди това как си отишъл в онази къща. Мисли за това, Хип. Мисли защо отиде в онази къща.

Той направи нетърпелив жест:

— Не е нужно. Не разбираш ли? Отидох в онази къща, защото търсех нещо — но какво? О, децата — някакви деца, които можеха да ми кажат къде е малоумният. — Той скочи, засмя се. — Виждаш ли? Малоумният. Спомних си. Ще си спомня всичко, ще видиш. Малоумният… търсех го години наред, като че ли цял живот. Но защо… не помня. Всъщност това вече не е важно — каза той по-уверено. — Искам да разбереш, че не е нужно да се върна назад до началото; това, което съм изминал, е достатъчно. Аз намерих пътя. Утре ще отида в онази къща, ще взема адреса, ще го намеря и най-после ще завърша онова, с което започнах от самото начало, когато загубих…