Теодор Стърджън - Повече от човешки

— Томпсън, ще го убия този Томпсън!

Кой беше Томпсън, кой беше Бромфийлд, кой беше малоумният в пещерата… пещерата, а къде е тази пещера, къде са децата… деца… не, това бяха детски… детски… дрехи, точно така! Дрехи — стари, окъсани, дрипави. Нали по дрехите…

Джейни… Ще те убият. Легни и умри.

Очите му се затвориха, напрежението го напусна, започна да го обзема някаква апатия. Това не беше много приятно, но все пак беше за предпочитане пред разкъсващите чувства. Някой каза: „Четиридесет деления нагоре или по-добре в десния квадрант, ефрейтор. Иначе феите ще размагнитят взривателите ви.“ Кой каза това?

Той, Хип Бароус. Той го каза.

А на кого го каза?

Джейни, със сръчните си ръце върху прототипа на зенитното оръдие.

Тихо изсумтя. Джейни не беше ефрейтор.

„Действителността не е много приятно нещо, лейтенант, но на нас ни се иска да вярваме, че сме пригодени за нея. Човекът е чудна машинка, от която може да се възхищава всеки инженер. Но когато в главата на човека влезе някоя идея фикс, действителността не понася такива неща. Една от двете страни трябва да отстъпи. Ако отстъпи действителността, чудната машинка няма къде да функционира, няма го материала, който тя обработва. И тя започва да функционира зле. Така че никакви идеи фикс. Функционирай, както си устроен.“

Кой каза това? Бромфийлд. Мижитурка такава! Той ще ми дава акъл от какво трябва да се възхищава един инженер! „Кап’тан Бромфийлд (уморено, за хиляда и не знам си кой път), ако не бях инженер, нямаше да го открия, нямаше да го разгадая, нямаше да давам пет пари.“ Всъщност това няма значение.

Няма значение. Свий се и докато Томпсън не си е показал лицето… Свий се и…

— Не, за бога — изрева Хип Бароус. Скочи от леглото и застана разтреперан в средата на стаята. Покри очите си с ръце и започна да се люшка като фиданка, огъвана от буря. Може и да е съвсем объркан — гласът на Бромфийлд, гласът на Томпсън, някаква пещера, пълна с детски дрехи, Джейни, която искаше да го убият; но поне в едно нещо беше сигурен, знаеше го: Томпсън няма да може да го накара да се свие и да умре. Благодарение на Джейни се бе отървал от това.

— Джейни…? — изхлипа той, както се люшкаше. Джейни не искаше той да умре.

Джейни не искаше да го убият. Какво става тук? Джейни иска само… да се върне назад. Да не бърза.

Той погледна към прозореца. Развиделяваше се.

Да не бърза ли? Но защо, след като още днес можеше да вземе адреса и да намери тези деца и малоумния и… добре, ще го намери, нали него търсеше? Още днес. Тогава ще даде на Бромфийлд да разбере кой има идея фикс!

Ще му даде да разбере, ако живее.

Но Джейни не искаше това, искаше той да се върне назад. Колко ли време ще е нужно? Още гладни години, никой не ти вярва, никой не ти помага, а ти гладуваш и мръзнеш и търсиш, упорито търсиш някаква мъничка следа, после друга и се мъчиш да ги свържеш: адресът, който взе от къщата с внушителната порта, малкото листче хартия в детските дрехи, по което намери къщата, дрехите… те бяха в… в…

— Пещерата — каза той на глас. Спря да се люшка, изправи се.

Беше намерил пещерата. В пещерата бяха детските дрехи и сред тях беше мръсната надраскана хартийка, която го доведе до къщата с голямата порта, тук, в града.

Още една стъпка назад — и то голяма — бе напълно сигурен. Защото това, което намери в пещерата, доказваше, че той наистина е видял нещо, за което Бромфийлд твърдеше, че не е видял; та нали имаше парче от него! Той грабна парчето тръба, огъна го, усука го — сребристо, оплетено по странен начин. Ами да! Разбира се! Парчето тръба също беше от пещерата. Сега то е у него.

Започна да го обзема силна възбуда. Тя каза „Върни се назад“, а той каза „Не, това става много бавно“. Колко време му отне да направи тази стъпка, да открие отново пещерата с нейните съкровища?

Погледна към прозореца. Не повече от тридесет минути, най-много четиридесет. И то в такова състояние — объркан, изтощен, ядосан, засегнат, измъчван от чувство за вина. А ако се опита да се върне назад, когато е отпочинал, сит, спокоен, с Джейни до себе си, да му помага?

Той се втурна към вратата, отвори я със замах, на няколко скока пресече коридора и блъсна отсрещната врата.

— Джейни, слушай — каза той трескаво възбуден. — О, Джейни… — гласът му ненадейно секна. Беше връхлетял така засилен, че успя да се спре едва насред стаята — краката му напразно се плъзгаха и се мъчеха да го върнат обратно в коридора.

— Извинявайте, моля да ме извините — едва успя да изрече той, толкова голяма беше изненадата му. Отстъпвайки назад, блъсна вратата и тя се затвори; обърна се в паника, пипнешком успя да я отвори и изскочи навън. „Господи — помисли си той, — защо не ми е казала?“ Препъвайки се, стигна до стаята си. Чувствуваше се като гонг, който току-що са ударили, Затвори вратата, заключи я и се облегна на нея. Изсмя се неочаквано за самия себе си, но дрезгавият смутен смях му помогна да се съвземе. Извърна се да погледне заключената врата, привличан от нея против волята си. Помъчи се да отпъди от съзнанието си картината, която видя зад другата врата, отвъд коридора, но не успя — продължаваше да я вижда все така ясно; изчерви се и отново смутено се засмя.