Теодор Стърджън - Повече от човешки

— Джейни…

— Такси! — изкрещя тя.

Отвори вратата, преди още колата да е намалила достатъчно. Хип скочи вътре след нея.

— Карайте! — каза Джейни на шофьора и застана на колене на седалката, за да гледа назад.

— Накъде? — попита смаяният шофьор.

— Няма значение. Само бързо!

Хип също се обърна, за да гледа през задното стъкло. Видя само къщата, смаляваща се в далечината, и няколко пешеходци, зяпнали от учудване.

— Какво има? Какво се е случило?

Тя само поклати глава.

— Но какво има? — настояваше той. — Да не би в къщата да има бомба?

Тя отново поклати глава. Обърна се напред и се сви в ъгъла. Белите й зъби хапеха ръката й. Той посегна и я свали от устата й. Тя не се възпротиви.

Опита се да я заговори още два пъти, но тя не отговаряше, само леко извръщаше глава настрани. Най-после той се отказа и се облегна назад, като не сваляше очи от нея.

Едва в края на града, където пътят се раздвояваше, шофьорът плахо попита:

— Накъде?

— Наляво — каза Хип.

За миг Джейни дойде на себе си и му хвърли бърз поглед, изпълнен с благодарност, после лицето й отново стана безизразно.

Мина доста време, докато у нея настъпи някаква едва доловима промяна, въпреки че беше все така вцепенено втренчена в нищото.

— По-добре ли си? — попита тихо той.

Тя премести погледа си върху него, но едва след малко започна да го вижда. На устните й се появи тъжна усмивка.

— Поне не по-зле.

— Уплаши ли се?

Тя кимна.

— И аз — каза той със застинало лице. Тя сложи ръката си върху неговата.

— О, Хип, съжалявам. Нямам думи да изразя колко съжалявам. Не очаквах това… не толкова скоро. Страхувам се, че вече нищо не мога да направя.

— Защо?

— Не мога да ти кажа.

— Не можеш да ми кажеш или засега не можеш?

— Нали ти казах какво трябва да направиш — обясни тя внимателно: — да се върнеш назад; да си спомниш всички места, на които си ходил, всичко, което се е случило, до самото начало. Можеш да го направиш, ако имаш време. — По лицето й отново се изписа ужас, после съжаление. — Но вече няма време.

Той се засмя почти радостно.

— Има! — Грабна я за ръката. — Тази сутрин си спомних за пещерата. Това е две години назад, Джейни! Зная къде е, какво намерих там. Някакви стари дрехи, детски дрехи. Един адрес, на къщата с голямата порта. И моето парче тръба, единственото нещо, което доказва, че съм бил прав да търся, да търся… Е — засмя се той, — това ще е следващата стъпка назад. Важното е, че открих пещерата, най-голямата стъпка. Само за около трийсет минути, и то без никакво усилие! А сега ще направя усилие! Казваш, че вече нямам време. Може и да нямаме седмици или дни, но имаме ли поне един ден, Джейни? Поне половин ден, а?

Лицето й започна да се прояснява.

— Може и да имаме. Може би… Спрете тук! — каза тя.

Тя плати на шофьора, той не я спря.

Стояха в покрайнините на града. Пред тях се простираше открито хълмисто поле, към което градът, като някакво животно, протягаше пипалата си — тук щанд за плодове, там бензиностанция, отсреща няколко съвсем нови жилищни сгради от лакирано дърво с неприятно натрапващи се гипсови орнаменти. Тя посочи към ливадите по възвишенията.

— Ще ни открият — каза сухо, — но там горе ще сме сами и… ако се появи опасност, ще я видим отдалеч.

Отидоха на малък хълм в края на ливадите, където новопокаралите стръкчета едва покриваха жълтото стърнище, останало от предното косене, и седнаха с лице един към друг, така че всеки от тях да наблюдава половината хоризонт пред себе си.

Слънцето се издигна високо, стана горещо, излезе вятър, идваха и отминаваха облаци. Хип Бароус се връщаше все по-назад и по-назад. А Джейни слушаше и чакаше, като през цялото време ясните й дълбоки очи шареха от единия край на хоризонта до другия.

Все по-назад и по-назад… мръсен и безумен, Хип Бароус прекара две години в търсене на къщата с голямата порта, защото адресът имаше улица и номер, но не пишеше в кой град.

Три години от приюта за душевно болни до пещерата. Една година, докато открие приюта, след като се добра до окръжния архив. Шест месеца от деня, в който го уволниха, докато открие чиновника от окръжния архив. И още шест месеца от момента, в който го облада тази идея фикс, докато го изхвърлят от армията.

Седем мъчителни години — от сигурния строго подреден живот, смях и светли перспективи до мътната светлина, която се процеждаше в една затворническа килия. Седем откраднати години, седем години главоломно падане надолу.