Теодор Стърджън - Повече от човешки

Той млъкна, огледа се занесено, зърна тръбата, която лежеше на стола, грабна я.

— Това! — каза той тържествуващо. — Това е част от… от… о, по дяволите!

Тя го изчака, докато се успокои достатъчно, за да я чуе.

— Виждаш ли?

— Какво да виждам? — попита той безразлично, смазан и отчаян.

— Ако утре отидеш там, ще се озовеш в ситуация, която не разбираш, поради причини, които не можеш да си спомниш, ще питаш за някого, за когото нищо не знаеш, за да откриеш нещо, за което нямаш никаква представа. Но в едно си прав — съгласи се тя, — че можеш да го направиш.

— Ако отида, всичко ще си спомня.

Тя поклати глава отрицателно.

— Ти знаеш всичко, нали? — попита грубо той.

— Да, Хип.

— Не ме интересува. Все едно, аз ще отида.

Тя пое дълбоко въздух:

— Ще те убият.

— Какво?

— Ако отидеш там, ще те убият — каза тя отчетливо. — О, Хип, нима досега не бях права? Нали ти си спомни! Върна се много назад, наистина се върна, така че това, което си спомни, вече не ти се губи.

— Казваш, че утре мога да отида там и да открия това, което търся… което е смисъл на живота ми… и то ще ме убие. Какво искаш от мен? Какво смяташ, че трябва да направя? — гласът му беше измъчен.

— Продължавай — каза тя умоляващо. — Продължавай да правиш това, което правеше досега.

— Защо? — побесня той. — Защо да се връщам все по-назад и по-назад и да се отдалечавам от това, което търся? Какъв смисъл има да…?

— Престани! — сряза го тя. За своя собствена изненада той млъкна. — Още малко и ще загризеш килима — в гласа й прозвуча весела нотка. — Това няма да ти помогне.

Той се опита да не се поддаде на настроението й, да го пропъди, но не успя. То вече го бе докоснало.

— Според тебе излиза — заговори той вече по-спокойно, — че никога не трябва да открия… малоумния и… онова, другото, каквото и да е то.

— Не — каза тя разпалено. — Не, Хип, ще го откриеш, наистина ще го откриеш. Но трябва да знаеш какво търсиш и защо го търсиш.

— И колко време ще ми е нужно за това?

Тя го погледна сериозно и поклати глава:

— Не знам.

— Но аз не мога да чакам. Утре… — той посочи с пръст към прозореца. Слънцето беше наблизо, посребряваше мрака, прогонваше го. — Днес, разбираш ли? Още днес мога да отида там… трябва да отида. Разбираш ли колко важно е това за мен, колко отдавна се мъча да… — Думите му останаха незавършени. Рязко се обърна към нея: — Казваш, че ще ме убият. Предпочитам да ме убият, но да се добера до това нещо. И бездруго живея само заради него!

Тя го погледна трагично.

— Хип…

— Не! — каза рязко той. — Не можеш да ме разубедиш.

Тя започна нещо да му говори, млъкна, сведе глава. Наведе се да скрие лицето си в леглото.

Той закрачи гневно из стаята, после се надвеси над нея. Чертите на лицето му се смекчиха.

— Джейни, помогни ми…

Тя лежеше неподвижно, но той знаеше, че слуша, и продължи:

— Ако има опасност… ако нещо може да се опита да ме убие… кажи ми какво е то. Поне ми кажи какво да очаквам.

Тя обърна глава към стената, за да може да я чува, но да не я вижда.

— Не съм казвала, че нещо ще се опита да те убие — гласът й излизаше едва-едва. — Казах, че ще те убият.

Той дълго стоя, надвесен над нея. После изръмжа:

— Все едно, ще отида. Благодаря за всичко, Джейни. А сега по-добре си върви.

Тя бавно се надигна от леглото, отпаднала, като пребита. Погледна го с такава мъка и съжаление, че сърцето му се сви. Но той стисна зъби, посочи с поглед към вратата и кимна.

Тя тръгна, влачейки крака, и излезе, без да погледне назад. Сърцето му се късаше. Но не я спря.

Покривката на леглото беше леко измачкана. Той бавно отиде до леглото и се загледа в нея. Протегна ръка, хвърли се по очи и зарови лице в покривката. Тя беше още топла от тялото й и за един кратък, почти неуловим миг му се стори, че дъхът им се сля, че омаяните им души се устремяват една към друга, готови да се слеят. После всичко изчезна и той остана да лежи изтощен.

Продължавай, разболей се. Свий се и умри.

— Добре — прошепна той.

И защо не? Какво значение има? Кой го е грижа дали ще умре, или ще го убият?

Дори и на Джейни й е все едно.

Той затвори очи и видя някаква уста. Помисли си, че е на Джейни, но брадичката беше твърде остра. Устата каза: Легни и умри, това е всичко и се усмихна. Като се усмихна, проблеснаха очилата с дебели стъкла — значи виждаше цялото лице. После го прониза болка, толкова остра и неочаквана, че той отметна глава и изохка. Ръката, ръката му беше срязана. Погледна я и видя белега, който ненадейно бе съживил спомена за болката.