Теодор Стърджън - Повече от човешки

Отнякъде напираше смях, отдругаде — яростна омраза, която искаше да смаже смеха.

Викаше като луд, спореше; думите преминаваха в крясъци; разширяваха се полумесеците на две смеещи се очи; нещо се шмугна край него, но му се изплъзна, изкикоти се. Той го направи… и на всичко отгоре ме повали на земята.

И да няма какво да убие. Щураше се из сгъстяващия се мрак — нищо; шум от тежки стъпки, огнена топка в стомаха и пламък в мозъка. Падна, удряйки с всичка сила този невеж мръсник.

Върна се сам до дупката в земята — празна, ужасно празна… Застана в нея и отправи поглед нагоре, поглед, изпълнен с копнеж по сребристите кабели, които вече никога няма да видиш.

Светеше едно жълто-червено око. Рев и ритник, детекторът също се издигна, но донякъде, запремята се надолу, разби се, окото ослепя.

Дългият път обратно до казармата, по който влачеше със себе си и едно невидимо същество, наречено Агония, чиито железни ръце здраво стискаха счупеното стъпало на крака. Падни. Отдъхни и ставай. Прецапай направо, овъргаляй се, надигни се и почини, после лагерът.

Щабът. Дървените стъпала, тъмната врата; чукане — кънти на кухо; кръв и кал, и чукане. Стъпки, гласове: учудване, загриженост, тревога, гняв.

Бели каски и ленти на ръкавите — военна полиция. Кажете им, доведете полковника. Никой друг, само полковника.

Млъкни, ще събудиш полковника.

Полковник, та това е антимагнетрон, спътници, товари; край на реактивния двигател!

Затваряй си устата, момче!

Нахвърли се върху тях, чу се вик, когато някой настъпи счупеното стъпало.

Кошмарът се вдигна. Лежеше на бяло походно легло в бяла стая с черна решетка на прозорците, а до вратата — едър мъжага с униформа на военен полицай.

— Къде съм?

— Болница, отделение за арестанти, лейтенант.

— Господи! Какво се е случило?

— Нямам представа, сър. През повечето време като че ли искахте да убиете някакъв войник. Описвахте на всички как изглежда.

Постави ръката си върху очите.

— Редника! Намерихте ли го?

— Сред личния състав няма такъв човек, лейтенант. Честна дума. Хората от контраразузнаването провериха всички досиета. Само не се вълнувайте, сър.

Чукане. Полицаят отвори вратата. Гласове. Лейтенант, майор Томпсън иска да говори с вас. Как се чувствувате?

— Отвратително, сержант. Отвратително… Ще говоря с него, щом иска.

— Вече е спокоен, сър.

Нов глас — онзи глас! Бароус притисна ръката си, докато пред очите му заиграха звезди. Не поглеждай, защото ако наистина е така, ще го убиеш.

Вратата. Стъпки.

— Добър вечер, лейтенант. Ходили ли сте някога на психиатър?

Предчувствувайки с ужас предстоящия взрив, Бароус бавно отпусна ръката си и отвори очи. Чистата, добре скроена куртка с дъбови листа и емблемата на медицинския корпус нямаха значение. Професионално загриженият маниер, изречените думи — всичко това нямаше значение. Единственото нещо в цялата вселена, което имаше значение, беше фактът, че когато за последен път видя това лице, то принадлежеше на един войник, който безропотно и без да прояви никакъв интерес, цял ден бе мъкнал тежкия детектор в горещината, станал бе свидетел на откритието му, а след това ненадейно се бе усмихнал, дръпнал лоста и оставил един разнебитен трактор и мечтата на един живот да отлетят нагоре в небето.

Бароус изръмжа и скочи.

Отново потъна в кошмарния сън.

Направиха всичко възможно, за да му помогнат. Оставиха го сам да провери досиетата и да се увери, че няма такъв войник. А „размагнитващия“ ефект? Не е наблюдавано такова явление. Нали лейтенантът сам каза, че е занесъл всичките данни в квартирата си. Не, там ги няма. Да, намериха дупката в земята и така наречения му „детектор“, макар че всички го намират безсмислен той просто измерва интензитета на собственото си магнитно поле. Що се отнася до майор Томпсън, имаше свидетели, които са били в самолета с него и могат да докажат, че по времето, когато се е случило това, той е пътувал за насам. Ако лейтенантът успее да се отърве от идеята, че майор Томпсън е изчезналият войник, бихме могли да се разбираме много по-добре — той не е, просто не би могъл да бъде. Но може би капитан Бромфийлд ще ви бъде по-полезен в…

Аз зная какво съм направил, зная какво съм видял. Ще намеря това устройство или човека, който го е направил. И ще убия този Томпсън!

Бромфийлд беше добър човек и бог е свидетел, че той много се постара. Но острата природна наблюдателност на пациента, тренирана в продължение на години, не му позволяваше да приеме отричането на собствените си знания. Когато престана да търси повече доказателства и след фазите на гневна мания и меланхолия достигна неустойчиво равновесие, се опитаха да го срещнат с майора. Той се нахвърли върху него и петима души едва успяха да го удържат.