Теодор Стърджън - Повече от човешки

— Голям дърдорко, а? — засмя се Хип, като я настигна. Обърна се назад. Вече наближаваха следващата пресечка, а момчето продължаваше да гледа след Джейни. — Изглежда, ти му направи страхотно впечатление… Джейни!

Тя беше замръзнала на мястото си с широко отворени очи, вперени някъде напред, а устата й, свита на триъгълник, изразяваше безкрайно удивление.

— Виж го ти, дяволче такова! На неговата възраст! — каза тихо тя, обърна се рязко и погледна назад.

Хип видя как царевичният кочан излезе от мръсните ръчички, завъртя се на деветдесет градуса и цапна хлапето точно по бузата, но реши, че само така му се е сторило. Кочанът падна на земята, детето отстъпи няколко крачки назад, изкрещя подире им нещо, неприлично да се напише на книга, и изчезна в една пресечка.

— О-хо! — възкликна Хип поразен. — Права си! — Погледна я с възхищение. — Колко добре чуват ушите ти, бабо — каза той, правейки не много успешен опит да прикрие с шега обзелото го смущение. — Аз го чух едва като изстреля втория залп.

— Тъй ли? — учуди се тя.

За пръв път долови в гласа й някакво безпокойство. Същевременно усети, че не той е причината за него. Хвана я за ръката.

— Не му обръщай внимание. Хайде да хапнем нещо.

Тя му се усмихна и отново всичко беше наред.

Сочна пица и студена бира в един павилион, боядисан твърде яркозелено, но вече поизбелял. Приятна умора по пътя край гаснещите един след друг павилиони към късния автобус, който чакаше и дишаше в мрака. Приятно усещане, че не си самотен, когато тялото се отпусне в обятията на удобната седалка на автобуса. Споделена дрямка, споделена усмивка, носейки се с шестдесет мили в час през осеяната със светлини нощ. И най-после познатият автобусен гараж на познатата улица — пуста и кънтяща, но моята улица, в моя град.

Събудиха шофьора на едно такси и му дадоха адреса си.

— Чувствувам се по-жив отвсякога — си каза Хип тихичко, свит в своя ъгъл, но разбра, че тя го е чула, и добави: — Искам да кажа, че преди като че ли целият свят, в който живеех, беше едно малко местенце вътре в главата ми, толкова надълбоко, че не виждах нищо навън. Ти го направи голям колкото една стая, после — колкото цял град, а тази вечер — колкото… много по-голям.

Една самотна улична лампа освети усмивката, с която тя му отвърна.

— Така че се чудя още колко ли по-голям ще стане светът за мен.

— Много по-голям — каза тя.

Той се сгуши сънено във възглавничките и измърмори:

— Толкова ми е хубаво. Толкова… Джейни! — гласът му прозвуча странно. — Лошо ми е.

— Нали знаеш какво е това — каза тя спокойно.

Обзе го някаква напрегнатост, но тя бързо отмина и той се засмя тихичко:

— Това отново беше той. Но той греши. Греши. Той вече никога няма да може да ме разболее. Спрете тук! — Гласът му прозвуча, като че ли се разцепва някакво меко дърво. Стреснат, шофьорът удари спирачки. Хип скочи от мястото си и го хвана под мишниците.

— Върнете се! — каза той развълнувано.

— Велики боже! — измърмори шофьорът и започна да обръща таксито.

Хип се обърна към Джейни, като се канеше да й обясни, но тя не попита нищо. Седеше си спокойно и чакаше.

— Следващата пресечка — каза Хип на шофьора. — Завийте наляво.

После се облегна назад и долепи лице до стъклото, взирайки се напрегнато в скритите в сянката къщи и черните тревни площи.

— Там — каза той след малко. — Къщата с автомобилната алея, там, до живия плет.

— Да влизам ли вътре?

— Не. Спрете, малко по-нататък… Ей там, да мога да виждам вътре.

Когато колата спря, шофьорът се обърна назад:

— Тук ли слизате? Един долар и…

— Шт!

Звукът дойде така експлозивно, че шофьорът занемя. После поклати унило глава и се обърна напред. Сви рамене и зачака.

Хип дълго се взира в автомобилната алея, чиято порта прекъсваше живия плет; в къщата, която едва се белееше в мрака, с внушителна веранда и ветрилообразен прозорец над вратата, с кокетни капаци на прозорците.

— Карайте у дома — каза той след известно време.

По пътя не проговориха. Хип седеше, закрил очите си с ръка, и притискаше слепоочията си. Джейни мълчеше в тъмния си ъгъл.

Когато автомобилът спря, Хип се измъкна и разсеяно подаде ръка на Джейни да стъпи на тротоара. Подаде банкнота на шофьора, взе рестото, даде му бакшиш. Таксито замина.

Хип стоеше и гледаше парите в ръката си, местеше ги с пръсти по дланта си.

— Джейни?

— Да, Хип.

Погледна към нея. Едва я виждаше в мрака.

— Да влезем вътре.

Влязоха. Той запали лампите. Тя свали шапката си, закачи чантата си на леглото, седна с ръце в скута и зачака.